Първите ми контакти със София бяха във времената когато трудно правех каквито и да е разсъждения изобщо. Заминах да уча в София защото повечето правеха така. Кандидатствах в университета, в който повечето ми съученици кандидатстваха и подредих специалностите в същия ред, както всички останали. До тогава не бях ходил в столицата или поне нямам спомени за някакви по-ранни мои впечатления от нея. Все пак знаех, както и всички останали, че София си е София. Помня, че пътуването с градския транспорт от Централна гара до Студентски град за подаване на документите за кандидатстване беше шокиращо за мен. Как е възможно да съществува толкова голям град? Заминаването ми за столицата беше с чувството, че се пренасям на друга планета. Определено смятам, че днешното усещане, което ми носи София не е плод на някаква провинциална предубеденост и злоба, а е резултат от продължително натрупване на впечатления. До преди един месец не бях ходил в София повече от година и ми беше интересно да видя промените в центъра на града. Новата пешеходна Витошка, Ларгото, новите правила за паркиране. Дори след като се опитах да игнорирам ужасната картинка около Централна гара и продължих нагоре по Мария Луиза не можах да се измъкна от появата на чувството на лека погнуса. Все така се случва, че когато съм в този град това усещане изскача по някое време иззад някой ъгъл и тръгва с мен. Дори уж не лошата велоалея ми се стори крива, грозна и нечиста с яркия си червен цвят. Тесните, разбити тротоари препречени от идиотски паркирани автомобили точно пред входовете на сградите на министерствата и олющените мръсни фасади притискат и депресират. Поне на мен така ми се получава. Реконструкцията на така нареченото Ларго пред ЦУМ и Министерски съвет все още не е завършена напълно, но на мен определено ми се стори, че това няма да направи центъра на София по-хубав и интересен. Уж пешеходната, нереконструирана част на Витошка, по която се движат и паркират съвсем безнаказано автомобили едва ли може да се нарече приятно място за мотаене. Единствената положителна промяна, която все пак видях беше в няколкостотинте метра от новата част на Витошка. След няколко часа щях да пътувам за Белград и исках да мога да направя сравнение между двата града. За това държах да опресня впечатленията си от София с всички нейни лица. Хванах метрото и тръгнах към един от големите жилищни райони. Метрото е наистина най-великото нещо, което се е случвало на София през последните няколко десетилетия. Няма как да не усетиш огромния му положителен ефект. За сметка на това тази част от бетонните жилищни комплекси, която видях изглеждаше непипната от 80те години насам. Високи блокове, малки и недостатъчни паркинги между тях и неподдържани зелени площи пълни с паркирали автомобили. Опитах се да вляза в един от най-големите паркове в града. Виждах голямата зелена територия под автомобилните надлези и зад редицата построени покрай улицата автосервизи, но така и не успях да намеря начин да се добера до изглеждащата съвсем дива горска зеленина. Всъщност няма какво толкова да обяснявам за София. Всеки знае за какво става въпрос.






След връщането в центъра на града се включих в първия ми фестивал в това фестивално пътуване. Всеизвестно е, че протестите в столицата са протести на красивите, работещите, интелигентните и активни граждани. Този протест се храни от своята готиност, усмихнатост и красота. Ясно е, че в София е събран почти целия български потенциал от способни и амбициозни хора и е ясно, че в средите на този интелектуален, усмихнат, млад и буден елит градът София е прокламиран като място с атмосфера, дух и особен чар. Нямам идея колко е трудно да се поддържа висок дух и да се открива красота в такава заобикаляща среда. Не знам кой, съвсем честно, би искал да отглежда децата си в такава обстановка. Трябваше да изоставя фестивалната атмосфера на софийския протест за да тръгна към Белград.



Влакът между София и Белград е нощен. Ако човек реши да проявява въображение, може да погледне на него като на преход между културата и атмосферата на двата града. Още с качването във вагона възрастната сръбска жена, която пътуваше в купето, ни връчи пълна найлонова торбичка с молба на границата да кажем, че е наша. В торбата имало бонбони. Не можахме да схванем какво точно се случва дори след като същата жена извади от чантата си няколко нови блузи и рокли с висящи от тях етикети и започна да ги облича една върху друга. Във влака беше доста топло. Когато мина кондукторът и вместо билети започнаха да се подават банкноти нещата започнаха да се изясняват. След като минахме бързо Калотина и българската митническа проверка, в сръбския Димитровград проверката беше по-сериозна. Оказа се, че под седалките ни са наблъскани няколко чанти пълни с храна, дрехи и всевъзможни боклуци в стил пазара в Илиянци. Всичко това беше извадено и нахвърляно в купето докато ние стояхме малко стреснати в коридора на влака. След един час разправии и няколко сваляния и качвания на багажа все пак всичко някак си беше уредено и продължихме към Пирот, Ниш и Белград заедно с целия багаж напъхан отново под седалките. Постепенно международният влак се напълни с най различни хора. Такива с груби селски ръце влачещи колички с натоварени на тях големи торби, мургави момичета облечени като проститутки, младежи с раници и кецове. Скоро в коридора народа спеше легнал върху чантите си. Не особено приятна обстановка. Изглеждаше сякаш някакъв сериозен преход между България и Сърбия няма да има.
Главната железопътна гара (Главна железничка станица) на Белград прилича много на бургаската гара. Белградската също е крайна и тук релсите свършват. Явно, ако има все пак влакове, които само преминават, те се връщат някъде назад за да хванат по продължението от маршрута си. Сградата на гарата също както при нас е почти без чакалня и е подобно Г-образно построена. Даже размерите и са горе-долу същите и за нея също е залепена основната автогара. Може да се каже че е в центъра на града. Централната пешеходна зона е на 10-тина минути пеша, наблизо е белградската крепост, реката е зад първото кръстовище. Всичко това може да се обиколи без нуждата да се качваш на какъвто и да е транспорт. Първото нещо, което искахме да видим е велосипедния асансьор на Бранков мост. Няколко пресечки на север. Пред гарата минава голяма натоварена улица. Районът около железопътната гара на Белград може да се опише с въображаемия спонтанен бургаски възглас - „Въй маняк! Върнали сме се в София. Стиа леки раути“. Грозно, тясно, олющено, сиво, неприятно. Няма как да го харесаш. Отново паркиралите и препречващи тротоарите автомобили и сградите с мръсни фасади. Прекалено сме жадни за нови впечатления за да успее това да ни накара да се върнем и направо да хванем нещо към Нови Сад.









Белград е разположен там където идващите от юг води на река Сава се влива в течащия от запад на изток Дунав. По-голямата част на града е построена на южния бряг на Дунава, от двете страни на Сава, която разделя стария и новия Белград. Градът е с население около 2 милиона. Белградската крепост, която навсякъде по информационните табели беше обозначена с турското име „Калемегдан“, е построена върху хълма на ъгълчето земя, което оформят Сава и Дунав. От крепостта започва пешеходната зона, която завършва на Площада на републиката. На западния бряг на Сава е Нови Белград, а северно от него, на брега на Дунав се намира Земун. Естествено всичко това е само част от територията на града, но за двата дни, в които го обикаляхме, успяхме да видим само толкова и за това други части на Белград тук няма да бъдат описвани.
До Бранков мост се стига за няколко минути пеша от гарата. Той преминава над река Сава почти на мястото където тя се влива в Дунав и свързва старата и новата част на Белград. Знаехме, че на него има асансьор за велосипедисти, макар че по пътя натам велоалеи не видяхме. Всичко се изяснява когато се качиш на моста. Покрай брега на река Сава до където виждаш се извива широка пешеходна алея и до нея велосипедна алея. Покрай тях има и зеленина. Алеите минават под моста, продължават към Дунава и завиват по посока на неговото течение. Над тях се издига хълмът на крепостта.






Белград е много различен от София. Освен реките, които носят специално усещане и аромат, градът изглежда чувствително по-зелен и предлага наистина много възможности за разходка. Пешеходните и вело зони покрай речния бряг продължават много километри. На места те са тесни, но приятни и ведри, а на места се разширяват в по-малки или големи паркове с детски площадки и терени за спорт. По продължението им има стотици заведения, много от които плуващи във водата. По крайбрежните алеи наистина можеш да вървиш часове наред. Изобщо реките на Белград освен че му придават толкова чар и специален аромат, предлагат и много възможности да си прекараш времето интересно и приятно. Крепостта над реката също е прекрасен голям парк. В подножието на стените той е равен с алеи и пейки, но в самата крепост алеите минават през порти, мостчета над ровове или по тесни проходи между високите стени. Там също има какво да се прави. Между стените има изградени доста на брой баскетболни и тенис игрища, има музеи, паметници, църква и тераси със страхотни гледки. Всичко това сравнително добре поддържано и красиво.
Централната пешеходна улица на Белград всъщност е доста къса. За сметка на това е много хубава и с атмосфера. Тя свършва на също не големия Площад на републиката. Улиците в центъра на Белград изглеждат супер. Просторни и хубави тротоари, красиви внушителни сгради, прекрасни паркчета между тях. Чисто и приятно. Можеш доста да обикаляш и почти зад всеки ъгъл да откриваш нещо интересно.












Нови Белград е планиран и строен след Втората световна война. Районът е доста голям като площ и има както жилищни, така и бизнес зони. Размахът и желанието за внушителност, с които е проектирано тук, са наистина впечатляващи. Огромни улици разделят квартала на правилни квадрати-блокове. Всеки от тези блокове си има номер, който всъщност е неговия адрес. Огромното на улиците тук е не само в размера на пътните платна, но и в опънатите по продължението им широки зелени площи с пешеходни и велосипедни алеи и допълнителни локални платна от двете страни на пътя. Разстоянието между сградите от двете страни на една такава улица е сигурно 200 метра. Някой от кварталите-блокове отрязани от решетката на тези огромни булеварди са жилищни. Вървяхме между гигантски, бетонни, многоетажни сгради изградени така, че всъщност са свързани помежду си с огромни бетонни подземия, които предположихме, че са паркинги. Всичко това като единна грамаданска конструкция. Въпреки депресиращите мащаби и неподдържаните пространства все пак нещата тук изглеждат относително човешки. Поне по отношение на паркирането явно място има за всички защото коли в градинките и по тротоарите не видяхме. В съседство с жилищния новобелградски блок, в следващия квадрат земя се строеше голяма стъклена сграда, а по диагонал от нея в блок номер 25 видяхме огромната Белград арена – спортна зала с капацитет за 20 000 човека. Зад съседния на арената жилищен район пък направо зяпнахме при вида на величествена, чудовищна по размери, явно административна сграда с огромен площад пред нея и на него гигантски фонтан. Редките пешеходци в това безкрайно пространство и сякаш пустата сграда правят мястото малко зловещо и каращо човек да се чувства нищожен.









В северния край на Нови Белград, в блок 14 има още един голям парк на брега на Дунава. Тук също размерите са внушителни и необятната поляна в средата на парка вероятно може да побере огромен брой хора. Не знам защо си я представих като място за големи концерти. Оказа се, че там действително се провежда ежегодният бирен фестивал на Белград, който през 2010 е събрал 900 000 човека за 4 дни. Тук също има крайбрежна алея, която продължава на запад покрай Дунава и след няколко километра влиза в Земун. Земун някога явно е бил самостоятелен град защото този днешен белградски район си има собствен стар град, собствена пешеходна зона и собствен голям площад с голяма църква на него. Мястото е доста приятно и интересно. В реката тук има много малки лодки завързани по някаква странна схема навътре във водата и начинът за достигането им от собствениците изглежда пълна загадка. Крайбрежната алея на Земун макар да не е чак толкова добре поддържана и хубава се оказа много популярна и народът пъплещ по нея беше многоброен.






Белград няма метро. Общественият транспорт в града се движи от автобуси, тролейбуси, трамваи и градски влакове. Подземен железопътен транспорт въпреки многото планове няма изграден. Това несъмнено дава първото плюсче за София в тази битка на оценяване на достойствата. Превозните средства на градския транспорт на Белград, които видяхме, изглеждаха сравнително добре. Много от трамваите, които се движеха по улиците бяха чисто нови и хубави. Системата за таксуване в Белград е изградена почти изцяло на базата на безконтактни карти. Единствено закупените от шофьора билети са обикновени и еднократни. Те струват около 1,7 лв. Дори билетите, които продават в будките до почти всяка спирка представляват безконтактна хартиена чип карта, която се купува еднократно и важи 3 месеца. Цената и е еквивалента в динари на около 60 стотинки. Тази карта се ползва многократно и се зарежда със сума по желание за произволен брой пътувания. Цената на един зареден билет е малко над 1 лев. Когато картата ти е празна не е нужно да купуваш нова, а просто отиваш на следващата будка и си зареждаш колкото пътувания ти трябват. Естествено има и по-дългосрочни варианти с пластмасови карти. Картите се валидират в превозните средства, като на всяка врата има машинка за тази цел и трябва само да доближиш картата до нея и да изчакаш секунда да изпиука и да покаже със зелен цвят на екрана си че всичко е наред. От три пътувания два пъти бяхме проверени от контрола. В единия случай контрольора беше много младо, красиво и усмихнато момиче. Някак си не успях да си представя то да напява „карти и билети за проверка“ в някой български градски автобус или тролей. Много удобни ни се сториха спирките на градския транспорт, повечето от които освен хубави заслони предлагат и карта с маршрутите на всички линии, които спират на тях. Това ни беше много по-полезно от какъвто и да е вариант само в текстов вид.






Останаха няколко неща, които така и не успях да включа в текста до тук, но които все пак искам да присъстват. По улиците в Стария Белград видяхме маркирани бусленти, но видяхме и това, че често явтомобилите не се съобразяват с тях. Целият център на Белград е зона за кратковременно платено паркиране. Видяхме и нови общински паркинги, които предлагат наемане на електрически велосипед включен в цената за паркиране. Стори ни се, че повечето от сръбските надписи по улиците са на латиница и кирилицата се използва по-рядко, макар че е официалната азбука. На няколко места видяхме над уличните паркинги изградено второ ниво за паркиране от сглобена метална конструкция. Цените в Белград ни се сториха малко по-високи от тези в България.
Със сигурност моето сравнение между София и Белград е съвсем повърхностно и няма как да бъде по друг начин след като се базира на впечатления събрани само в два дни в сръбската столица. За съжаление няма как да направя съпоставка на културния или нощния живот в двата града. Нямаше как и да придобия някаква по-ясна представа какви са хората в Белград. Нямаше време за да попия повече от атмосферата и духа на града. Все пак повечето от това, което видях в Белград ми се стори много по-зелено, пешеходно, велосипедно, подредено, свежо, внушително, красиво, чисто, вълнуващо и изобщо далеч по-приятно отколкото еквивалентното в София. Белград е прекрасен град, на който София само може да мечтае да прилича. Вероятно някъде дълбоко в съзнанието ми се протягат и лепкавите пипала на предубежденията и вероятно някой от тях са лепнали по някой друг отпечатък върху оценката ми, но вярвам, че всичко казано тук е сравнително обективно и истинско.
Галерии:
София
Белград Главна железопътна гара
Белград реки
Белград център
Белград крепост
Нови Белград
Белград Земун
Белград градски транспорт
Белград разни











