Приказка за царството на дървените глави

- петък 16 декември 2016 от ji преглед на авторите в Бургас > Анализи
Имало едно царство-господарство край морето. Царят бил красив, висок, чаровен и много обичан от поданиците си. Съветът на старейшините бил съставен също от много видни граждани - търговци, мислители, градски глашатаи и разни други, които никой не знаел какво умеят, но всички те били с дървени глави. Много от поданиците също били дървеноглави. Имало в царството една градска арена - Kолизеум, където се провеждали градските състезания - надбягвания, надпревари с коне и други подобни. Любимо място на всички. Един ден известен търговец отишъл при царя и го помолил да разпореди да бъде основано общо царско-търговско сдружение, което да управлява градската арена, за да я направят така по-хубава и грандиозна. Царството щяло да внесе самата арена в сделката, а търговецът обещал да участва с една торба злато, което да се използва, за да се направи арената грандиозна. Всичко щяло да бъде по равно - 50 на 50. Речено-сторено. Събрали се старейшините с дървени глави и гласували. Основали, избрали началници, все приятели на търговеца, защото нито на царя, нито на старейшините им било до спортни мероприятия и започнали да управляват арената. Царят много много не се интересувал и даже, дали забравил или нарочно, изобщо не участвал в ръководенето. А известният търговец напротив - поел нещата в свои ръце. Започнали да се плащат едни жълтици за украси и боядисвания на арената, дали се пари за много видни майстори и атлети, които да забавляват по-добре народа. Купували се храни - от най-вкусните и питиета - от най-скъпите за атлети и гости. И всичко това било безплатно за народа. Нещата вървели прекрасно. Но един ден, на едно всенародно събиране, на което бил и царят и целият съвет на старейшините, търговецът излязъл пред тълпата и извикал. "Царю господарю, Колизеумът е в големи дългове. Дълговете са към един мой приятел лихвар. Трябва или да му платиш една торба злато, или да продадем арената и да платим на лихваря." Цялото събрано множество ахнало от почуда. Хората били уплашени от вероятността да загубят любимия си Колизеум. Старейшините се хвърлили на земята в ужас и започнали да удрят павирания площад с дървените си глави. Царят се почесал по тила. Дали бил забравил, че арената е на цялото царство или само се преструвал пред народа? Изобщо не се сещал за съществуването й, или нарочно я е оставил в ръцете на търговеца? Сбръчкал той вежди. "Кой управлява арената? Ти! Кой харчи с пълни шепи злато без да спечели и един петак? Ти! Кой направи тези дългове? Ти! Защо искаш от мен да плащам сега?" Търговецът се подсмихнал под мустак и отговорил смело: "А ти къде беше, царю, през всички тези години? Защо не дойде да си провериш имота? Не е ли лицемерно? Не е ли престъпно да оставиш народния Колизеум в чужди, търговски ръце? Къде бяха твоите старейшини и защо не участваха в управлението? Къде бяха мъдреците ти, когато излизаха всяка година сметките на арената и дълговете се множаха? Сега бръкни в държавната хазна и извади от там торба със злато, за да платиш своята престъпна безстопанственост." Царят зяпнал с уста и се хванал за главата. Започнал да рони сълзи и да се вайка. Злите езици твърдят, че тогава от някъде се чуло хихикане и тихичко, почти на ум някой шепнел: "Те тези пари са на народа."