За кого бие камбаната в бургаския спорт?

- събота 18 ноември 2017 от ji преглед на авторите в Бургас > Анализи
Преди няколко дни привържениците на бургаския общински футболен клуб Нефтохимик стартираха кампания, целяща да убеди Община Бургас да придобие собствеността върху стадион "Лазур". Спортното съоръжение в момента е собственост на дружеството "Спортс пропърти мениджмънт", което е част от кръга фирми на Митко Събев. Стадионът е построен през 1967 година, за да бъде дом на новосъздаденото тогава спортно дружество Нефтохимик и приватизиран през 1999 година, като част от активите на рафинерията "Нефтохим".

Тези призиви, родени сред бургаската спортна общественост, за връщане към общинската собственост на клубовете и базите съвсем не са случайна идея или частен случай. Тенденцията с желанието за одържавяване е следствие на пътя на развитие, който измина спортът в града. През 90-те години на 20-ти век един от проблемите на вече частните спортни клубове беше този за модернизацията и поддръжката на базите. Големият дебат тогава беше за собствеността и аргументите в полза на приватизирането на спортните бази по това време бяха сериозни. Частните собственици на клубовете гарантираха големи инвестиции, ако придобият стадионите и залите. В началото на 21-ви век ФК Нефтохимик беше първият голям футболен клуб със собствен стадион. Притежаван от мощния "Петрол Холдинг", клубът беше осигурен финансово и с придобиването на стадиона, новоремонтиран и най-модерен в страната, бъдещето изглеждаше светло.

Историята на последвалите футболни трансформации в Бургас е достатъчно повтаряна и вече неинтересна. Подобни на бургаските процеси протекоха и на други места в страната. Общото между тях беше непрекъснатото, дългогодишно договаряне между бизнес и община или държава за гаранции за развитието на спортните клубове от частните им собственици в замяна на подкрепа за интересите на бизнеса. В Бургас това продължи до 2010 година, когато треньорът Красимир Балъков напусна ПСФК "Черноморец" и това сложи край на ерата на финансово благоденствие и амбициите за футболен клуб и грандиозен стадион на европейско ниво. Оттогава развитието тръгна в негативна посока. Резултатът от всичко това е, че двете големи спортни бази в града - "Черноморец" и "Лазур" в момента са контролирани от частни собственици и не се използват изобщо.

До 1990 година бургаският баскетбол и волейбол нямат нито една шампионска титла, а само мъжкият баскетболен Черноморец има спечелени две купи на България. За периода от 1990 до 2010 година бургаските най-популярни спортове - футбол, баскетбол и волейбол успяха да постигнат най-големите си успехи в историята. Сребърни медали в първенството и финал за купата за футболния Нефтохимик. Четири титли и пет купи спечели женският баскетболен Нефтохимик и една титла и две купи волейболният Нефтохимик. Баскетболният и волейболен клуб бяха финансово подпомагани от петролната рафинерия "Нефтохим".

Днес, седем години по-късно, ФК Нефтохимик, след много перипетии, е собственост на Община Бургас като мажоритарен акционер и е един от двата бургаски спортни клуба изобщо участващи в професионалните национални първенства в най-популярните спортове. Другият е волейболният Нефтохимик. Трудно е дори ФК Нефтохимик да бъде наречен професионален, след като е последен в класирането на Втора лига, пред фалит и бъдещото му участие в първенството е под въпрос. Периодът от 2010 година досега беше достатъчен, за да изчезнат от картата на професионалния спорт баскетболните Нефтохимик жени, Черноморец мъже и футболният Черноморец. Неуспешен беше и опитът в Бургас да бъде изграден женски професионален волейболен клуб - новосъздаденият ВК Бургас 07 просъществува едва сезон и половина. Обяснението на ръководителите и собствениците винаги беше едно и също - недостатъчно средства за поддържане на клуб на високо ниво. Сякаш след години на опити да намери своята полза във финансирането на спорта, бизнесът най-накрая се отказа и съвсем изостави подпомагането на спортни клубове. Голяма част от обвиненията в спортната общественост са отправени и към общинската власт и вероятно с известно право. Вероятно общинската администрация е една от виновните за създаването на такава убиваща професионалния спорт среда, но със сигурност основните спортни отговорности на администрацията са свързани повече с масовия спорт и условията за практикуването му.

„ЛУКОЙЛ Нефтохим Бургас“ АД е най-голямата българска компания. През 2016 година приходите на дружеството са били в размера на 4,5 милиарда лева, а печалбата е 118 милиона. Въпреки статута си на титан в българската икономика "Нефтохим" оставя усещането, че не е достатъчно социално ангажирана, каквато е практиката за подобни компании в развитите страни. Аргументът, че държавата не стимулира достатъчно инвестирането в социални и обществени каузи, примерно с намалени данъци, не звучи логично. Печалбата на „ЛУКОЙЛ Нефтохим Бургас“ от миналата година е прецедент. От дълги години компанията е на счетоводна загуба и съответно не плаща корпоративен данък. Рафинерията е специален икономически субект за страната и неведнъж е третирана специално от властите, което й е носило специален комфорт. Няма никаква логика в намалените средства за подпомагане на професионалния спорт в Бургас, след като "Лукойл - Нефтохим" всъщност е все по-печеливша. Според Капитал Топ 100 за 2016 година големите компании с централи в региона не са много, но не липсват. Някои от тях са Севан (446 милиона приходи/10 милиона печалба), Промет Стиил (351 милиона/2 милиона), Кроношпан (173 милиона/795 хиляди). Ние нямаме информация някоя от тях да има сериозен ангажимент да подпомага спорта в областта.

В икономически развития бургаски регион и при значимостта му в национален мащаб, тези непрекъснати жалби от спортната общественост към общината за подпомагане на спорта звучат като плач на жаден, който гази във вода до кръста. При толкова развита икономика в града, наистина изглежда много странно Община Бургас да е най-щедрият инвеститор в професионален спорт. Тук трябва да отбележим, че тези бургаски проблеми не са уникални за страната. Тази година баскетболното първенство при жените стартира с едва 4 отбора участници поради липса на желаещи. Пресен пример са и протестите на привържениците на футболния "Спартак" Варна, които те адресираха до община и държава, като единствени възможни спасители, както и последвалата реакция. Какво точно се случва в спорта показва и сухата статистика на спечелените от български спортисти медали на олимпиади. Професионалният спорт в страната е на ръба на оцеляването и едва ли държавата, която в последните години инвестира сериозно в нови спортни бази, е единственият виновник. Изглежда сякаш това е поредната сфера, което не ни е наред в следствие на културата на обществото ни, където индивидуализмът е високо ценен за сметка на общия интерес. Въпросът на бизнеса за евентуалната негова изгода при подпомагане на спорта няма как да получи задоволителен отговор при липсата на осъзнаване на високата стойност на обществената полезност. Ако не цениш как развитието на социално значими сфери, като спорта, въздейства положително на обществото и не разбираш, че това развитие се връща с положителен ефект дори върху бизнес средата, няма как да намериш мотивация да отделиш средства за подпомагане. Естествено тази култура е и част от самите спортни клубове и федерации, които много често се управляват по начин, който създава негативни впечатления. Непрекъснатите съмнения в честната игра, които буди протичането на българските спортни първенства е само единият от мотивите, които могат да откажат бизнесът да рискува имиджа си.

В бургаския жилищен район "Изгрев" вече бие камбаната за последна обиколка преди завършването на новата грандиозна спортна зала - Арена Бургас. Тя ще бъде със 7 000 места за зрители и ще предлага мултифункционалността да приема най-разнообразни спортни състезания. Вече няколко пъти сме писали за новата зала, но всъщност основният въпрос, който стои днес е за какво ще се ползва тя. Огромната инвестиция предполага, че изграденото трябва да бъде много полезно за града. В залата трябва да има събития ежеседмично, за да са оправдани усилията и средствата по създаването й. Със закриването на женския професионален баскетболен отбор на Нефтохимик всъщност нещата изглеждат почти безнадеждни. Ами то няма кой да играе в тази зала. Нямаме отбори, които да я ползват. Залата ще предлага чудесни условия за подготовка, но тези 7 000 празни седалки имат нужда да намерят своя смисъл. Залата е поредният пример за огромни усилия от община и държава за създаване на условия за развитие на спорта. Оттук нататък и бизнесът и обществеността трябва да поемат своя дял, за да имаме успешен професионален спорт, който да пълни трибуните.