В редица статии във вестник „Народен фар” от 1947 до 1950 г. Георги поп Аянов публикува откъси от подготвената за печат своя книга „Миналото на Бургас”. Тази книга така и не е издадена. В нея Георги поп Аянов, използвайки писмени свидетелства на стари граждани на Бургас, исторически документи и факти, описва увлекателно историята на Бургас от възникването на селището в средата на 17 век до превръщането му в околийски център в средата на 19 век. Предполагам, че книгата ще бъде интересна на приятелите на burgas1, затова ще ви предложим откъси от нея.
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 1)
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 3)
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 4)
II. Бургас при Освобождението
1. Чертите на града
Спомените на нашите разказвачи завършват до първите години след Освобождението. Според тия спомени Бургас до Освобождението се оформява като малък градец с около 800-1000 къщи и около 3000 жители турци и гърци, българи, арменци, цигани, татари и евреи. При самото освобождение турците, татарите и евреите забягнали към Цариград и Одрин, но вместо тях нахлули българи в града. Този брой отговаря приблизително на официалните данни, които притежаваме за това време. В това се уверяваме и от границите, до които се простирал тогава Бургас.
По сведения от живи още съвременници, като Грозю Баев, Димитър Велчев или починали вече такива, като дядо Сава х. Дечев, Костадин Попов и др. чертите на града до Освобождението са били следните: на юг и югоизток той е граничил с морето; западно чертата на града е достигала сградата на католическия девически пансион и оттам по улица „Съгласие”, която вървяла покрай Буналовата овощна градина е достигала до ул. „Фердинандова”, в турско време „Сака йолу”, докъм аптеката на Еленко Савов, сега държавна аптека № 7.?
Според спомените на Д. Велчев, търговец-книжар преселен тук от Жеравна наскоро след Освобождението, записани под надслов „Бургас преди 70 години”, покрай тая черта, като се почне от градинката пред гарата до поменатата аптека на ул. „Фердинандова”, се намирали най-първо безредно разхвърлени хамбарите за житни храни, за които по-рано говорихме. Навътре в града хамбарите се простирали до ул. „Абаджийска”, включващи днешната пощенска палата, бившата стопанска камара, модерният кинотеатър, сега „Христо Смирненски” и старата католическа черква.
Към първата редица хамбари по ниския бряг на морето е имало 7-8 скели, повечето строени от частни търговци-житари, за товарене и разтоварване на храни и други стоки. От пощенската палата, по направление на улиците „Цар Крум”, „Цар Асен” и на запад до ул. „Гладстон”, бивша „Сърт йолу” до пресечката й с улица „Ивайло”, включващи в себе си адвокатския квартал, Окръжен съд, театъра и на югозапад към морето до Стеревата градина и морския бряг се простирала Боналовата овощна градина, собственост на Жозеф Бонал, италианец по произход, но женен тук за гъркиня, италиански консул и представител на крайбрежната фарова служба от Цариград до Варна. Градината е била доста обширна, подредена образцово, с разбиране и вкус по европейски образец, с всички стопански отдели: за овощия, зеленчуци, бостани, но и за птици, домашни и пойни, за добитък и пр. и с кладенци за напояване и оросяване.
От ул. „Фердинандова”, която била застроена с малки дюкянчета едвам до днешната градска аптека, чертата на града вървяла и достигала до площад „Сан Стефано”, днешният „Птичи пазар”, където са били градините и бостанлъците на дядо Александър Георгиев Коджакафалията. От последния площад по направление на Халите е вървяла по направление на тогавашната ул. Факлийска, вдясно от която оставала „Циганската махала”, а вляво – окръжният затвор. От Халите при пресечката на улица „Факлийска” с улица „Хр. Ботев” чертата извивала североизточно до площад „Пазарни”, сега „Тройката” и бившата огнена мелница на Иванчо х. Петров, която оставала вън от чертата на града. Покрай тая черта нямало никакви къщи и други постройки. От последния площад и покрай „Татарската махала” и съседната на нея „Чобан махала” чертата е продължавала североизточно по направление на ул. „Цар Аспарух” до пресечката й с ул. „Цар Симеон” по нея на юг, минавала над черквата „Кирил и Методи” и зад Бракаловата къща достигала морския бряг при днешния булевард.
На север и северозапад от тая черта е било голо поле, пасища за овчарските стада, ниви, градини, бостани и лозя, най-старите лозя на Бургас. Над Хаджипетровата мелница, по пътя за Ваякьой (сега Лозово) и шосето за Минералните бани е била овощната градина на Аркади Димитрокополос, бургаски гражданин, която била по-малка и не тъй образцово подредена като Боналовата. Зад тая градина на север по шосето за баните, където е сега черквата „Св. Иван Рилски” са били по-новите гробища на града. Зад българските гробища, югозападно, където е сега Здравният дом, са били католическите гробища, а на север от тях – еврейските и съседни на тях турските. Където е сега новата мъжка гимназия са били войнишките казарми с широк двор около тях, в края на който е бил издигнат паметник в знак на признателност на загиналите за нашето освобождение братски руски войски. А където е сега старческият дом е имало руски гробища от Освободителната война.
До наши дни са запазени няколко руски паметници от Освободителната война, които са прибрани в новите общи гробища, между които паметници е и този, който е бил издигнат в казармения двор.
Този паметник гласи: „За падналите руси в освобождението на България, 1878 г.”
Но освен този паметник, издигнат от признателното бургаско гражданство, запазени са още нови руски паметници, единият в памет на лекаря на 13 Драгунски полк, който паметник гласи: „В знак памяти от сослуживцев врачу 13-го Драгунскаго воснаго ордена полк” Третият паметник гласи: Николаю Михаиловичо Малинину. Скончился 17 мая 1878 г.”
От сиропиталището на север към квартала Атанасово и на югоизток до пътя за Поморие, са били старите градски лозя, преди да бъдат изместени зад гробищата и към Мадика.
На север от улица „Цар Симеон” (сега Републиканска), между улица „Кирил и Методи” и училище „Славейков” и в района на днешните казарми са били лозята на Аркади Балис. В района на казармите, до към Държавната болница е имало 2-3 вятърни мелници и няколко овчарски кошари (егреци), от които е останало името на днешната улица „Овчарска”, успоредно на казармения двор. Южно от казармите, към днешния цветарник, е имало войнишки гробища, останали, казват от съюзническите войски на англичани, французи и италианци (сардинци) от времето на Кримската война (1854-1856 г.), с паметник сред тях, но сега изчезнал.
Като обърнем поглед на изток от градинката пред гарата, откъдето бяхме започнали при описанието на западната и северната черта на града, източната страна на града е вървяла от тая градинка по морския бряг до днешните топли морски бани и морското градско казино. На самия морски бряг дето е сега въпросната градинка пред гарата, на няколко метра във водата е имало широк мост на Колова скеля, дълъг около 20 м., който завършвал с широка висяща стълба, която опирала до морското равнище. По нея стълба са слизали и качвали пътниците на лодки за параходите, които поради плиткостта на пристанището, спирали доста навътре в морето. Точно срещу сегашната градинка пред гарата е била митницата – една двуетажна тухлена постройка до самия бряг, поради което при силно вълнение на морето се заливала от морските вълни. От източната страна на митницата, откъдето бил входа й излизал широк калдъръмен път, който я съединявал със скелята. Край този път се издигала турската джамия „Чилесиз Зааде Мустафа ефенди”, разрушена през 1912 год. но преди това повредена доста от земетресението през 1911 година. Морето тук е достигало до днешното игрище „Тенис плац”.
Според спомените на Д. Велчев тук са били първите морски бани, а при кметуването на Никола Александров били построени няколко дъсчени бараки, които служеха за тая цел. По-късно, когато са започнали строителството на съоръженията за направата на кейовата и вълноломната стена за новото пристанище от белгийската компания „Coss-co” през 1893 г. баните били изместени по-наизток по брега, където са днес.
По-нататък, където брегът започва да се издига имаше 3-4 двуетажни къщи на известния тогава бургаски богаташ Трендафил Криона, запазени и до сега на улица „Черноморска”. А като се подмине днешната къща на Никола Александров та до къщата на д-р Ганчев, е имало наредени до самия морски бряг, срещу новите морски бани няколко турски къщички, с които завършвали постройките от тая крайморска част на града. Към мястото на градското казино съвсем изолирана, е имала една болнична сграда, построена от съюзниците англичани и други през време на Кримската война. Към средата на днешния булевард е имало някаква стара градинка с овощни дървета, като орехи, бадеми, череши и други, останали от по-старо турско време.
2. Градоустройство, улици, сгради и площади.
Сведенията, които ни дава Д. Велчев, допълнени с тия на други съвременници, ни дават една по-пълна картина за градоустройството на нашия град в миналото. Така преди и по време на Освобождението що годе очертани улици са били „Александровска”, „Фердинандова” , „Богориди”, „Кирил и Методи” и „Елеонора” (сега „Славянска”), а по-рано „Узун-калдаръм”. Останалите улици, доколкото имало такива, били криви, неочертани и безименни.
Улица „Александровска” започвала от Синджирли бунар или по-точно от бившия хотел „Европа”, където е днес хотел „Континентал” и по права линия завършвала до татарската джамия или по-точно до бившата аптека на Андреев, сега държавна аптека № 4 край площад „Пазарни”. При хотел „Европа” улицата се разклонявала в ляво по днешната ул. „Граф Игнатиев”, а в дясно заобикаляла хотел „Европа” и излизала към Синджирли бунар, който бил, както по-рано отбелязахме между курортното бюро и изходната врата на гарата. Улица „Александровска”, както и „Фердинандова” и донякъде „Богориди” се считаха за чаршийски, защото от двете им страни е имало наредени дюкяни, кръчми, гостилници, ханища, праматарници, кафенета, еснафски работилници и др.
По-главните улици са били калдърмосани с груб ломен камък и с водосток по средата, а не по краищата, както са днес. При поройни дъждове водата се е стичала по „Александровска” улица към морето при Синджирли бунар, където е имало мостче, за преминаване при наводнение. Такова мостче имало и при градския съвет в турско време по спомените на дядо Сава х. Дечев. Друго мостче имало според Д. Велчев и пред старата джамия върху долчинката, по която се изтичала водата по време на пороен дъжд от източната част на града.
Улица „Фердинандова е започвала от новата сграда на Градския народен съвет до каменния мост на ж. п. линия. И тя е била с малки дюкянчета от двете страни само до към днешната градска аптека, а по южната й (лява) страна такива дюкянчета имало до пресечката й с ул. „Гладстон” („Сърт йолу”).
Улица „Елеонора” („Славянска”) е започвала от руския паметник при мъжката гимназия и завършвала до игрището „Тенис плац”, като е запазила сегашното си направление. Четвърта улица е била „Д-р Нидер” („Нидер Сокак”), която започвала от източната страна на черквата „Преображение Господне” и продължавала до пресечката й с ул. „Елеонора”
Площади. В чертата на града до Освобождението е имало един единствен площад, дето е днес черквата „Преображение Господне”, който в турско време се е наричал „Папаз мегдан”.
Сгради. Частни, както и обществени сгради от модерен архитектурен стил, градени с тухли се срещаха твърде рядко до Освобождението. Такива бяха черквата „Преображение Господне”, къщата на Руси Миркович, сега военен клуб, старата община, къщата на Есакучи Презенти, аптеката на Калканджиев, сега държавна аптека № 3, магазина на Пано, училището „Отец Паисий”, доскоро помещение на стопанското предприятие, къщата на Димитър Бракалов, сега дом на руски граждани в Бургас, старото класно училище срещу площад „Кирил и Методи” и старата църква на местото на днешната.
Може да се каже, че всички останали сгради са били строени според старата турска архитектура, с каменна основа, зидана с кал, вместо с вар и свързана в ъглите с дъбови греди (кушаци). Над основите поставяли по-дебели дъбови греди, над които издигали паянтови стени от кирпич или плетеници, измазани с глина и много рядко с тухли, измазани отвътре с вар. Отвън сградата е била обшита с цепени дъбови дъски, по-рядко чамови. За дюшеме са употребявали чамови дъски, доставяни от Румъния (Галац), наричани галацки дъски. На повечето къщи стрехите били издадени навън около 50-80 см., което е било най-характерното за турския архитектурен стил. За покриване на постройките си служили с местни турски керемиди. До освобождението марсилските керемиди не били познати в Бургас.
Дюкяните по главните улици са били строени по същия архитектурен стил като къщите с характерните широки стрехи, под които в дъждовно време движещите се граждани намирали подслон. Вместо ролетки, витрините се затваряли с подвижни дървени капаци. С такива капаци са били затваряни и прозорците на дюкяните. Рядко се срещали желязноламаринени капаци и то на по-модерно построените дюкяни. Ролетките се явиха по-късно, за пръв път такива ролетки се изработвали в Бургас в работилницата на Емил Урбанич, италианец по произход, който дошъл тук след Освобождението. Отоплението на дюкяните е ставало с мангали.
Турското градско общинско управление – Биладието – се е помещавало, където след освобождението се е помещавало общинското управление в българско време, а именно в една стара паянтова къща на ъгъла на улиците „Александровска” и „Цар Крум”, дето сега е БНБ. Тук са били окръжния и мирови съд. Долният етаж е бил зает от три дюкяна с лице към главната улица, по протежението на която е имало още няколко едноетажни дюкянчета, а на другия ъгъл, пресечката й с „Богориди”, където днес се издига величествената сграда на ГНС е имало друго двуетажно паянтово здание, подобно на общинското управление, в което се помещавало в турско време околийското управление или Конакът и полицейският участък – кауша.
Зад тия сгради е бил Окръжният затвор с няколко ниски затворнически килии и малък четириъгълен двор. Зад затвора се редели зеленчуковите дюкяни (бараки), прикрепени до зидовете на затвора, а срещу тях на празните общински места са били наредени месарските дюкяни.
Освен няколкото ханища, които по-рано споменахме, в града до Освобождението е имало само два хотела – „Европа” и „Петербург”. Първият е бил сред ул. „Александровска”, срещу хотел „Континентал”, а другият се намирал в градинката, срещу разрушения напоследък хотел „Америка”. В долния етаж на хотел „Петербург” е имало кафене, в което се е събирал елитът на Бургас, а в горния етаж е имало 5-6 стаи за пътници.
От храмовете в Бургас, съществуващи преди Освобождението ще споменем като най-стара черквата „Св. Богородица”, на мястото на днешната черква „Преображение Господне”. За първата черква, която е била малка и схлупена, пръв ни съобщава руският полковник Енехолм от 1828 г. Когато по-рано преди него през Бургас минал австрийският дипломат фон Броняр в 1787 г., той не споменава в своя „Дневник” да е имало тук християнска черква. Няма да бъде много убедително, ако приемем, че „Св. Богородица” е строена след минаването на Броняр. По-вероятно е тя да е строена много по-рано от края на 18 в., макар този дипломат да не я отбелязва, защото за едно рибарско и моряшко население, крайно набожно, каквото е било гръцкото, трудно е да се допусне, че може да преживява стотина години в един крайморски град без свой молитвен дом и духовен патрон, какъвто в случая е била „Св. Богородица”.
Сегашната черква „Преображение Господне” е строена, според надписи над входната врата през 1869 г. с даренията и личната тегоба на околното българско население и осветена първоначално като „Успение Богородично”, а по-късно, когато премина в български ръце през 1906 год. бе преименована на „Преображение Господне”.
За нейното построяване научаваме още следните подробности от спомените на покойния стар учител и книжовник Христо Димитров, печатани във вестник „Бургаски фар”. Когато дошъл като каймакамин в Бургас руският татарин Хамди ефенди, той заставил религиозните общини в града да си построят молитвени домове. Хамди ефенди е същият каймакамин, когото правителството от Цариград изпратил в Бургас по повод оплакването на християните от безчинствата на черкезите, да въдвори ред и мир в нашия край. И по-рано говорихме, че идването на Хамди ефенди като каймакам в Бургас е станало към 1865-1866 г. и то във връзка с издигането на Бургас като околийски център. Навярно тогава ще да е взето решение да се построи на мястото на старата черква „Св. Богородица” новата „Успение Богородично”, преименована по-късно на „Преображение Господне”.
Освен даренията и личните тегоби на населението за набавяне средства за построяването й , каймакаминът издал заповед да се взема от всяка продадена кола жито по един бешлик(пет гроша) за храма, а за всяка гимия или мауна, които внасят или изнасят стоки в и от Бургаското пристанище да се събира по две лири, а всички чираци и слуги да плащат на черковното настоятелство по един грош годишно за постройката на храма.
Катедралният храм „Св. Кирил и Методи”, макар да е довършен в по-ново време, към 1930 г., обаче неговото създаване е започнало още преди Освобождението. Подобно на черквата „Преображение Господне” и новата черква е издигната на мястото на едноименната по-стара черква още през 1868 г по инициативата на тогавашните дейци по черковния въпрос, начело с п. Георги Стоянов, Д. Бракалов, Сава х. Дечев, Яни Русалиев, Койчо Райков и Васил Иванов, като за целта приспособили и подарената от п. Георги частна своя къща.
Цели 36 години бургаското гражданство се е черкувало в старата черква до 1894 г. През тая година в общогражданското събрание се е решило да се построи нов храм на площад „Пазарни”, срещу къщата на Ив. Х. Петров. Сливенският митрополит Герваси, след обичайната молитва поставил каменен кръст, като знак, където ще се изгради бъдещата църква „Преображение Господне”. Новото настоятелство обаче, под председателството на п. Максим Фратев и членове Д. Бракалов, Сава х. Дечев, Койчо Райков, Яни Михайлов, Вълчан Бяндов, Иванчо х. Петров са вземали решение в общогражданското събрание на другата 1895 година, 23 юли да се разруши стария храм „Св. Кирил и Методи” и на същото място да се построи новия едноименен храм, днешната катедрала, а богослужебните предмети да се пренесат в новопостроеното училище „Княгиня Климентина” (към старото училище „Паисий”). От тогава именно е започнал строежа на катедралата, който е бил довършен поради финансови затруднения едвам към 1930 г.
Турците в Бургас са имали в миналото две джамии, едната „Калъч Али паша”, на мястото, дето е сега игрището „Тенис плац”, която е била съборена наскоро след освобождението, от кога е строена – не се помни. Другата джамия „Чилесия Зааде Мустафа ефенди”, строена по-късно от първата със средства на някой си Мустафа ефенди, е била към южния край на градинката пред гарата. През време на земетресението от 1911 година тя пострадала доста чувствително и затова през време на Балканската война е била съборена по решението на общинския съвет, тъй като я грозяло опасност от събаряне.
За тия джамии ни съобщава и руският полковник Енехолм от 1830 г. като казва, че едната, която е била до пристанището, ще разбираме джамията на Мустафа ефенди, е била „доста красива”.
Край всяка джамия е имало гробища на по-богати и заслужили турци, а между двете е имало медресе – турско духовно училище. Стари граждани помнят, че при всяка от джамиите имало чешма със сладка вода, но отдавна пресъхнали.
Не е безинтересно да се проследи откъде е била докарвана сладката вода за чешмите при джамиите, когато се знае, че Бургас е безводен град.
Следи от водопроводни глинени кюнци са открити по цялото югоизточно крайбрежие на Ваякьойското езеро с посока към „Сладките кладенци при квартал „Пясъци”, които следи продължават през ловната градина, старата кланица, моста на ж. п. линия, край фондовите здания и нататък, с посока към източната гара Бургас в района на която е била едната джамия.
Интересно е също да отбележим, че при завоя на езерото, точно там, дето се дели пътя за Средец и Горно Езерово (Мугрес), се забелязват на късо разстояние два успоредни водопровода, които впоследствие се вливат в един. Това обстоятелство не може другояче да се обясни, освен с предположението, че водата е каптирана от два различни извора в близката околност по различни тръби (кюнци), които при езерото се сливат в един.
От проучванията, които направих на самото място миналото лято се вижда, че посоката и на двата водопровода сочи към съседния хълм Карабаир. Положително е, че водата в единия водопровод е идвала от съседния извор „Капчето”, чиято вода днес е взета от трите му малки изворчета за чешмата край шосето за Средец при Дяковия чифлик. По думите на градския инженер по водоснабдяването, Мундров и на старшия монтьор при ГНС – Борис Деков, при докарването на водата от „Капчето” през 1930 г. за чешмата при шосето е бил открит стар каптаж. Това обстоятелство явно говори, че от този извор е взета по-рано водата за единия водопровод. Наклонът на терена напълно позволява това, по мнението на инженер Мундров. Водата на другия водопровод е била вземана, по спомените на стари бургаски граждани, които са имали по Карабаир лозя някога, от няколкото малки изворчета по североизточния склон на хълма по пътя за с. Г. Езерово (Мугрес) и местностите Шарп дере и Мугрес дере, от които се е образувала водата на тия дерета, сега пресъхнали. При обиколката ми при изворчето при Шарп дере, сега пресъхнало, намерих захвърлени два почти цели кюнци – същата големина и направа, както кюнците при езерото. Някога, преди изсичането на флората и изкореняването на повредените от филоксерата лозя, този извор се славел с най-хубавата си вода, от която вземали за пиене всички съседни лозари.
Старият лозар, собственик на лозето, до което е този извор, Христо Вълканов, който ме придружаваше в обиколката, помни от разказа на 103 годишния си баща, поминал се отдавна, че една част от водата на джамията е взимана от изворчетата на Шарп дере и Мугрес дере.
Докато не остава съмнение, че водата на джамията на Мустафа ефенди е била докарвана от Карабаир, то за по-старата джамия нищо не се помни, откъде е била взета водата й. Има обаче едно единствено указание, което ни дава основание да мислим, че е вземана от старата крайселска чешма на Атанасово. По спомените на стария бургаски гражданин Димитър Велчев, когато се прокарвал старият път за Поморие, между казармите и държавната болница, на едно продължение, колкото е бил широк пътят били разкопани водопроводни глинени кюнци, до половината вътре вкаменени, с посока към града по най-ниската част на брега, който опасва казармения двор и морските топли и студени бани. По мнението на градския инженер Мундров, водата от селската чешма при Атанасово отлично би могло да се докара до старата джамия при „Тенис плац”.
Старшият монтьор по водите при ГНС, Асен Брашков е слушал от стари овчари, като дядо Йоно и други, че въпросната вода не е вземана от селската чешма на Атанасово, а от чешмата на чифлика на Кола Осман, известна на времето „Кан Чешма” (кървава чешма), защото при нея са извършвани убийства от Кола Осман. В по-ново време тая чешма е известна под името „Томовата чешма”. След Освобождението чифликът на Кола Осман, който се намирал на 7-8 км северно от Атанасово, е бил откупен от Кузман Абаджиев, а напоследък отчужден от държавата и там в местността „Герена” ще търсим „Томовата чешма”.
Като съдим по вкаменелостта на откритите кюнци по пътя за Поморие, за които ни говори Д. Велчев и по старинния вид на джамията при „Тенис плац”, „Калъч Али паша” тъй както я помнят живи свидетели наскоро след освобождението, когато е била съборена, както и по факта, че тая джамия е издигната в тая част на града, където впоследствие се е развил и оформил турският квартал на града, не можем да не заключим, че тая джамия ще да е строена към първата половина на 18 век, ако не и по-рано. Към това заключение ни навежда и обстоятелството, че турците като стари заселници на Бургас и като моряшки и рибарски народ не са могли да нямат свой молитвен дом и свой патрон-закрилник при своите набези в бурното Черно море, още повече че са били в миналото не по-малко набожни от гърците. Като така явява се безспорен факта, че джамията „Калъч Али паша” е много по-стара от другата джамия.
От донесените в градския музей кюнци от водопровода при Карабаир виждаме, че те не са по-дълги от 40 см. и в диаметър 12 см., но по е интересна спойката между тях, която е характерна за турските водопроводи. Тя се състои от кълчища, вар, гипс и дървено масло и се нарича с общото име льок, твърде ефикасен за целта, поради своята трайност.
Арменците, както писахме по-горе, са стари заселници в Бургас, дошли през 1814 г. от града Гарп на стара Армения. Те си построили доста отдавна своя черква „Сурт Хач” (Св. Кръст). Не се знае точната година на построяването й. В летописната книга на черковната им община е отбелязано, че пръв свещеник дошъл в Бургас през 1835 г., от което може да се съди, че черквата ще да е строена наскоро преди това.
Татарите, които дошли в Бургас през 1862 г., като мохамедани си построили джамията „Азизис” на името на султан Азис, макар че е имало две други джамии в града. Тази джамия и до днес е запазена при площад „Пазарни”, в съседство на който е била Татарската махала.
В търговско, икономическо отношение Бургас, според спомените на стария бургаски търговец Димитър Велчев, преди и след освобождението е бил много по-слабо развит град в сравнение с Варна. В по-старо турско време Поморие (Анхиало) е играл доста видна роля в търговско-икономическо отношение, но когато в по-ново турско време, а особено след освобождението, когато Бургас започнал да се издига като лозарски център и търговски град, както видяхме по-рано, Анхиало западнал и изгубил първоначалното си значение.
Преимуществата си пред Поморие Бургас дължал, преди всичко на кръстопътното си местоположение, на природните си богатства, на „прекрасния си залив” и на обширния си хинтерланд и пр. За всички тия му преимущества за вносна и износна търговия, тук именно се започна построяването на изкуствено пристанище през 1893 година, а не другаде.
Димитър Велчев, като търговец и съвременник на тия събития, ни дава твърде интересни данни за търговското издигане на Бургас. По това време, малко преди започване строежа на пристанището се бе появила идеята да се измести града на отсрещния бряг при залива „Ченгене скеля”. Това е било през времето на Стамболов. Тази идея по много причини е била изоставена, макар да е имала и свои привърженици.
Макар Бургас още преди освобождението да се очертаваше като важен търговски и пристанищен град, обаче бързото си развитие в търговско и икономическо отношение той започна след построяването на изкуственото пристанище през 1893 год. и прокарването след това на железопътна линия Ямбол – Бургас в 1895 год. Оттогава в града започнаха да прииждат търговци, занаятчии, работници и др. от най-различни краища на страната, но най-вече от източно-балканските градове, от Хасекията и от Одринско.
Най-главен обект за износна търговия бяха зърнените храни, после варивата, след които следваха тютюните, сурови кожи, млечни произведения, текстилни произведения, гайтани, дървен материал, въглища и др.
Текстилните произведения, като шаеци, гайтани и други са били изработвани в габровските, а после в сливенските фабрики, като по-нови, но и едните и другите са били основани около 40-50 години преди освобождението. През 1936 година българските индустриалци празнуваха 100 годишен юбилей на българската индустрия, от което може да се съди за началото на българската индустрия.
Освен посочените произведения, през Бургаското пристанище по онова време са изнасяли орехови трупи, най-много за Франция, а така също и розово масло. А зърнените храни повече отивали в съседните страни Гърция, Турция, Италия и островите, а по-малко за северните страни. Когато се построи огнената мелница на Иванчо х. Петров започнало износ на брашно, трици, грис пак за същите съседни страни и за Египет.
Главни износители на зърнени храни са били: Луи Драйфус и Сие, французка търговска къща със седалище Париж и с клонове във всички черноморски градове; Алберт и Йосиф Презенти; Мордохай Коен; Трендафил Криспа; хаджи Ахилея, х. Аркади Димитракиполос; хаджи Александров; Димитър Зворона; Руси Русев; Никола Киселов, като представител на бургаската търговска банка.
От вносната търговия, която се извършвала през бургаското пристанище първо място заемали колониалните стоки, като желязо, мед, калай, гвоздеи, плугове, земеделски сечива, дребна железария, брави, ключалки, ментешета и др. След тях идват: захар, сапун, маслини, дървено масло, хайвер, консервирана риба, лимони, портокали, фурми, черен хайвер, червен и чер пипер, каменна сол, морска сол, тамян и др.
По-видни търговци на колониални стоки са били повечето българи, но имало и гърци. Такива са били: Русчо Миркович от Сливен, който по-рано работил в Цариград; Димитър Арнаудов от Сливен; Александър Георгиев Коджакафалията, който повече работил със селата на околията, имал голям хан, дето отсядали клиентите му и колите с добитъка; Димитрус Хараламбос; Трендафил Криона; Зафираки Андонов; Илия Хасон и по-нови и по-млади, дошли по-късно, като Стефан Родев и Петко Кирчев, всички от Габрово; Стефан Обрейков от Клисура; Стефан Минков от Нова Загора; Георги Русков и Кирил Берлинов от Жеравна и др.
След колониалните стоки следваха манифактурните, като: вълнени платове, главно от Англия, Австрия и Чехия; памучни платове и прежди, хасета, бархети, сатен, американ, аладжи и други, после идваха копринени платове, чорапи, макари, конци, чилета и др.
Видни търговци на манифактурни стоки били: Вълчан и Йордан Бяндови; братя Йордан и Никола Димови; братя Илия и Несим Хасона; Йосиф Чакъров; Дейно Прематаров; братя Петър и Панайот Попови; Ан. Геракополос; Асвазадуриян; Джасил Еминов; братя Хаим Папо; Зафир Андонов и др.
Някои от тези вносителски и износителски фирми, като Хаим Папо, Презенти, Миркович, Сава х. Дечев и др. са работили в Бургас и преди освобождението.
Няма никакво съмнение, че при новата власт, която настъпи у нас след 9 септември и след одържавяването на външната и вътрешна търговия, търговското и икономическо развитие на Бургас, с оглед на общодържавните и народни интереси, ще върви с много по-бързо темпо, отколкото в миналото. Това развитие особено ще се почувства след нормализирането на положението в Европа и след сключването на търговски договори с по-близки и по-далечни приятелски нам народи.
III. Издигането на Бургас като пазарен център и търговски морски град
Видяхме по-рано, че Бургас е възникнал тук като рибарско поселение, което бързо се превърнало в пазарно място за да задоволи една стопанска нужда на околното население и рибарското съсловие.
През времето, когато е възникнало нашето селище – към 17 век – в Турция е господствало още натуралното стопанство, затова стокообменът при новото селище между рибарското съсловие и местното българско селско население е бил предимно натурален – на стока срещу стока. Парите през тия векове в Турция са били още голяма рядкост и затова са били твърде скъпи.
През преходния период, когато е ставало разлагане на старите феодални отношения и нарастване на новите сили на капиталистическото развитие, паричната система изместила натуралната размяна. Това именно обстоятелство създало благоприятни условия, щото новото селище да започне да се издига като истински пазарен център и износен търговски пункт на Черно море и да добие градски вид.
С прииждането на нови групи рибари от Цариград и Бандърма, както и от съседните черноморски градчета, износът на риба се засилил, но едновременно с рибата изнасяли и дивеч, кожи от дивеч о други животни, дървени въглища, плодове, мазнини, млечни и животински произведения и др.
Така новото селище от обикновено пазарно място за примитивна натурална размяна, започнало постепенно да се издига след създадените вече стокопарични отношения, като търговски пункт за външна търговия, което не можеше вече да се върши на натурални начала.
Името на новото селце Бургас станало вече известно в Цариград, с който град имал най-много търговски връзки. Бургас започнал да се слави не само с изнасяните разнообразни произведения от нашия край, от които имал нужда големият консумативен център на Турция, но и със своите природни богатства и красоти, със своята плодородна земя и девствени гори. За цариградската турска аристокрация Бургас станал място не само за лов на дивеч в околните гори или за приятни излети и почивка, но и като курортно и лечебно място с прочутите си от римско време минерални бани.
Паши и бейове, заинтересовани от богатствата около новото селище, започнали да го посещават, в началото само за лов, а после и да присвояват обширни земи и гори и да образуват свои чифлици. Още се помни името на Халил паша, който владеел горите от Атия до Пода и земите от Бургас до минералните бани, наследени впоследствие от дъщеря му Айше Ханъм и син му Дамат паша, зет на султана. Хюсеин паша е владеел обширна земя западно от Бургас, в която се включили селата Братово (Джон-Кардаш), Равнец (Каба-Сакал) и др. Трети паша е владеел земята на днешните села Дюлгери, Скеф, Ахлатли (сега Присад). А за по-новите села, като Суватите, Полски извор, Тръстиково (Сазлъкьой), Дебелт (Якезли) и др. се знае, че те възникнали във владението на друг паша от Цариград, като поселниците му откупили земята за „един шиник жълтици”, както говорят спомените на стари хора.
Вярно е, че някои от чифлиците в бургаския край са образувани в по-ново време, а именно от заграбване земите на масово изселилите се българи в Русия след първата Руско-турска война (1828-1830 г.), но и много от тия чифлици имат много по-стар произход от 19 в. Изобщо, едни от тия чифлици са образувани или чрез заграбване от паши и бейове на обезлюдени и слабо населени земи или чрез подарени от султаните земи на разни висши сановници и военачалници за някои техни заслуги към държавата.
От особено голямо значение за въздигането на нашето селище в пазарен център и търговски град е било неговото географско и кръстопътно местоположение, което давало преимущество пред другите черноморски градове по нашето крайбрежие. Макар тия последните да имат много по-стар произход, повечето от антично време, но понеже те не са имали удобното и изгодно местоположение, разбира се и ред други условия, те си останаха и до днес по-малки градове от Бургас. Освен щастливото му географско положение, от голямо значение за въздигането е било и неговото кръстопътно местоположение, през където минавали пътища от Несебър и Поморие за Созопол, от вътрешните градове за Поморие; други пътища, които идвали от устието на Дунава и от източно-дунавските градове го свързвали през Средец и Факия с Одрин и с разклонение през Странджа – с Лозенград. Още по-пряк път през Странджа и Малко Търново го свързвал с градовете на Източна Тракия. А дълбокият и защитен от силни ветрове Бургаски залив му откривал път за всички страни и морета.
Когато в 1786 г. австрийският дипломат и учен Ядлар Янзон фон Бронар бил натоварен от правителството му да проучи западното крайбрежие на Черно море, той посетил Бургас и още тогава предрекал щастливото му търговско бъдеще, поради кръстопътното му местоположение на „прекрасния Бургаски залив”.
Но най-голямото значение от всички пътища за издигането на Бургас като пазарен център и износен порт на Черно море е бил пътят от вътрешността на страната за Поморие, който път недалеч северно от Бургас се разклонявал, като един клон, който отивал за Поморие се наричал „Тозлу йолу” (соларски път), а другият клон, който водил до Бургас по посока на днешната улица „Гладстон”, се наричал „Шарап йолу” (винарски път) или още „Сърт йолу”, защото вървял по раздела на водите между Ваякьойското блато и Атанасовското езеро.
Самите имена на тия пътища ясно говорят за тяхното търговско и стопанско значение за издигането на Бургас и Поморие. По единия път търговците отивали за сол от Поморие, а по другия – за вино от Бургас. Но когато и в Бургас започнало да се добива сол от Атанасовското езеро, по „Шарап йолу идвали и за сол в Бургас.
Поради това щастливо местоположение на Бургас, край него постоянно минавали пътници, търговци и непрекъснати кервани с храни от съседните околии за Поморие, което в миналото е било единственото пристанище за външна търговия, откъдето обратно взимали сол и вино. Тия кервани били на частни производители или на търговци-житари, започнали на отиване или на връщане от Поморие по-често да се отбиват в новото селище и да закупуват в по-малки или по-големи количества прясна или солена риба или да правят стокоразмяна на свои произведения с колониални и манифактурни стоки, доставяни от Цариград. А когато от Атанасовското езеро край селището започнали да вадят в по-големи количества морска сол, минаващите край Бургас керванджии започнали да купуват сол от тук, вместо да отиват в Поморие.
За ранното добиване на сол от Атанасовското езеро пак ни дава сведения поменатият по-горе австрийски дипломат фон Броняр, който пише в своя дневник, че „солта в Бургас се получава от една голяма падина край брега, която зиме се залива с морска вода от бурното море, а през лятото пресъхва.
…Този продукт е много търсен и от цариградските хлебари, поради добрия му вкус”.
Същото се повторило и с виното. Бургас твърде от рано започнал да се слави като лозарски център. Сава х. Дечев в своите спомени от средата на 19 век говори, че „гроздовият сок” В Бургас бил в голямо изобилие. Стари лозя в Бургас е имало на две страни: по Карабаир, които отдавна били изкоренени поради филоксерата, а по-старите лозя били непосредствено до чертата на града, която имал Бургас до преди освобождението. А това значи цялото пространство на север от „Тройката” и на североизток от булевард „Цар Симеон” до морето, включващо района на днешните казарми и на болницата е било заето с лозя и нататък дори до Атанасово. Няма съмнение, че още най-първите преселници в Бургас, рибари и лозари от съседните крайморски градчета Созопол, Анхиало и Несебър са пренесли от тия стари лозарски градове и лозарската култура в новото селище.
Минаващите през тук търговци и керванджии започнали да закупуват не само сол от Бургас, но и вино. А с построяването на местото на рибарските скели, широки 6-8 м. и дълги около 20 м. мостове в морето, по-удобни и по-солидни, до които могли свободно да се доближават лодки и шлепове за товарене и разтоварване на храни и други стоки, тогава търговците на храни, както и самите производители – селяни предпочитали в новия град да представят своите храни и други произведения, предназначени за износ, отколкото да отиват в Поморие и да губят един-два дни повече, щом са могли покрай това и от тук да се снабдят с потребните за тях сол, вино и разни колониални и манифактурни стоки, може би по-евтино и в по-голямо изобилие.
Ето така с построяването на достатъчен брой солидни и удобни скели на пристанището и при наличните географски, стопански и икономически условия, новият Бургас започнал да се очертава не само като пазарен център за околното население, но и като износен порт на това наше крайбрежие. А откриването на морски път за Цариград и за останалия външен свят, дошло да задоволи една въпиюща стопанска нужда на цяла Южна България, която до тогава нямала такова естествено морско дебуше за внос и износ.
Щом като наловената риба по нашето крайбрежие намирала пласмент на самото място, износът й за Цариград престанал, но в замяна на това от новото пристанище започнали да се изнасят в по-големи количества храни, кожи, сол, плодове, масло, дървен материал и други произведения. Засиленият износ предизвикал и по-голям внос. Отиващите за Цариград и островите кораби с храни и други стоки, на връщане доставяли най-разнообразни колониални и манифактурни стоки, като желязо, мед, гвоздеи, земеделски сечива, железария, захар, кафе, чай, сапун, маслини, дървено масло, хайвер, лимони, портокали и други манифактурни стоки, като платове, памучни прежди, американ, сатен, копринени платове, конци, челета, макари и др. Засиленият износ на храни и други произведения от новото пристанище привлякъл вниманието на едри търговци, предимно житари от Цариград, Гърция и островите, някои от които търговци се заселили тук. Самите те си построили собствени скели, дълги и широки, които завършвали със стълба на края, която опирала до равнището на водата. По тая стълба пътниците се качвали на лодките за да отиват до параходите, които поради плиткостта на брега, спирали доста навътре в морето.
Извършените подобрения и улеснения за износа на храни привлекли продавачи и износители от по-далечни околии на Бургас. Прииждането на много храни наложило построяването на нарочни магазии (хамбари) за складирането на храната. Първите хамбари били построени към 1800 година и те били на частни търговци. Те били безредно разположени западно от Синджирли бунар, срещу новата гара и нататък се простирали до Буналовата овощна градина и французкия девически пансион и на север до пощенската палата и бившата стопанска камара и до модерния кинотеатър, сега „Христо Смирненски” на Абаджийска улица. Според спомените на бургаския гражданин Димитър Велчев, няколко житни хамбари е имало и източно от градинката срещу новата гара, докъде игрището „Тенис палас”.
Първите частни хамбари били дъсчени – „Тахта хамбарлари”, но с усилване на износа броят на хамбарите се увеличавал и те били строени вече от самата държава и затова се наричали „беглишки хамбари” или още „бейлер хамбарлари”, по-обширни, по-високо издигнати от земята, с рампа пред входната врата за по-лесно товарене и разтоваряне на колите и с навес над рампата, за разтоваряне и през дъждовно време.
Когато дъсчените хамбари се оказали неудобни и по много причини, започнали да ги строят от камък, по-обширни, по-устойчиви, наричани „Таш хамбари” (каменни магазии). От тия хамбари по-младото поколение от Бургас завари някои от тях да стърчат полуразрушени преди 30-40 години тук-там пред новата гара.
Особено много се засилил строежът на житни хамбари след 1853 година, навярно във връзка със започналата тогава Кримска война (1853-1856 г.) и натрупването по нашето крайбрежие и в Бургас на чуждестранни съюзнически войски, за чието продоволствие са били необходими повече храни.
Направата на магазиите от своя страна, както и по-раншните подобрения около скелите, засилило още повече притока на житни храни и други стоки и от по-далечни градове и околии на Южна България през всяко време, особено през есента. Цели кервани от коли с храна задръствали празните места на малкото селище и няколкото улици и мегдани пред хамбарите, които чакали по няколко дни докато им дойде ред да бъдат разтоварени и храната прибрана в магазиите.
Прииждането на селяни и местни търговци от вътрешните градове на страната засилило стокооборота в новото селище, засилил се и износът и вносът на стоки от новото пристанище. Силно се почувствала нуждата от нови дюкяни, нови кръчми, бакалници, колониални магазини, хотели и особено от ханища за добитъка на прииждащите всекидневно селяни с храни и други произведения, Тия нужди наложили откриването на няколко ханища по главните улици на селището, някои от които още се помнят от по-стари граждани, като ханът на Рашид ага, Янчо Добревият хан, Карнобатският хан, Хормузовият хан, Русалиевият хан, ханът на дядо Ненко Попов и др. Българите от селата, които не знаели добре гръцки и турски, посещавали обикновено българските ханища, но най-много хана на дядо Ненко, който бил на Абаджийска улица, до модерния кинотеатър, сега „Христо Смирненски”, защото тук те могли да си говорят свободно на български по всички въпроси, които ги вълнували по онова време.
С развитието на стопанскоикономическите условия в новото селище, от разширението на стокоразмяната, засилил се и притокът на нови заселници от вън, като бакали, кръчмари, хотелджии, ханджии, манифактурджии, търговци, работници около пристанището, занаятчии и други. С притокът на новите заселници, някои от съседните морски градове, други от Хасекията, трети от източнобалканските села и градчета, засилил се и строежа на нови жилища, сега вече по-удобни и хигиенични, по-красиви и по-широки, които постепенно изместили рибарските колиби и дъсчените къщички-бараки и изменили съвсем външния вид на селището, което взело да добива градски вид.
Изобщо казано, настъпило, в зависимост от стопанското развитие на селището и повдигане поминъка на населението му, едно лудо надпреварване в строежа на жилища, дюкяни, хотели, ханища, кръчми и др. От новите постройки започнала да се очертава първата главна и търговска улица, която на първо време била и единствената чаршийска улица, а именно днешната Александровска улица, която към края на 18 в. е започвала от „Синджирли бунар” до бъдещия турски конак (околийско управление), когато Бургас се въздигнал в каймакамлък, който конак е бил, по спомените на дядо Сава х. Дечев, към фурната на Ясекучи Презенти, на улица „Богориди”, но по сведенията на други стари съграждани, като Димитър Велчев, Грозю Баев и др. конакът е бил зад Градски народен съвет. Но твърде е вероятно във времето на дядо Сава конакът да е бил на първото място, а по-късно да се е преместил на второто място. Иначе не можем да си обясним противоречието в спомените на нашите разказвачи.
С растежа на новото селище турците в него заселили източната му част в посока към днешната Приморска градина и на първо време до днешната улица „Райна княгиня”. Гърците заселили квартала около черквата „Преображение Господне” и улиците „Александровска”, „Богориди” и „Лермонтов”. Българите, като еснафи, абаджии и казанджии, били към центъра на града, а скотовъдците заемали северните покрайнини на селището, където те имали своя отделна махала, наричана в турско време „Чобан махала”, до която в по-ново време се образувала „Татарската махала” на заселени тук татари от Крим. Ето така, с промяната на социално-икономическите поминъчни условия, нашето селище от малко рибарско поселение добило още в първите 100-150 години градски вид, с градска култура и градски начин на живот и поминъци, главно търговия, риболов, лозарство и др. Макар съвременниците от началото на 19 век да го наричат „Град като село”, с малък брой къщи и население, Бургас явно се е очертавал като основен пазарен център и търговски град с голямо бъдеще, какъвто стана в по-ново време.
Прииждането на външни заселници в Бургас, за да търсят работа, по-добър поминък. По-големи печалби и по-сносен живот като търговци, занаятчии, лозари, ханджии, работници и др. се засилило. А този факт ясно говори, че тук вече е започнал усилен стопански живот.
Като съдим по спомените на нашите разказвачи, къщите пораснали на 400-500. Увеличил се и броят на дюкяните, магазиите, като общо достигнали до 100-150, разбираме, че както по население, тъй и в стопанско-икономическо отношение градът се е развивал твърде бързо.
Дори търговци идвали тук да се установят за постоянно не само гърци и българи, но и чужденци и не само от вътрешните градове на страната, но и от Цариград, островите, от Гърция и Италия.
Такива чужденци търговци са били: Палимерис, Сигеца, Данаило Жапало, Ташанли, Комнилос Билис и др., които с големите си капитали взимали в свои ръце почти цялата износна търговия. Но имало и по-дребни търговци, дошли тур от съседните крайморски градове, като Кокинос, Яно Хрисополу, Баласополу, Г. Ионидис и др. В 1853 г. тук дошъл от Карнобат големия търговец на жито Яко Презенти. Открити били чуждестранни търговски консулства, английско, француско, италианско, австрийско със свои представители, като Чарлс Бофи, Синклер, Франсоа, Жозеф Бонал и др.
Малко по-късно идват и българи - търговци, бакали, кръчмари, ханджии, които въртели повече вътрешна търговия със селата на околията и съседните градове. Такива първи представители на българското търговско съсловие, които много бавно и трудно си пробивали път сред икономически силните чужденци са били: Андон Георгиев Домусчиев, Александър Георгиев Коджакафалията, Янчо Добрев, Дука Николов, Иван Ганев, Иван Петров, Димо Русалиев, Яни и Панайот Русалиеви, Сава х. Дечев и брат му, с когото имали общи кантори и др.
В това време главната улица Александровска” ясно се очертала като търговска и се оформила напълно до пресечката й с „Богориди”. Започнала да се оформява в началото си и улица „Фердинандова”.
Други търговци строяли не само хамбари за житни храни, но и големи складове (магазии) за разни колониални и манифактурни стоки и за други стоки за внос и износ. Но най-характерното явление за търговското и икономическо развитие на Бургас е било оживеният износ на храни.
Съвременници разказват: кервани с храни и други стоки непрекъснато пристигали на бургаското пристанище и не само от близките околии Айтоска, Карнобатска, Елховска, Ямболска и Сливенска, но и от по-далечни, като Новозагорска, Старозагорска, Чирпанска и дори Пловдивска и др. Докато предадат стоката в магазиите се бавили по няколко дни. За оживените търговски връзки на Бургас с крайбрежието и вътрешните селища на страната отбелязва и фон Броняр в своя „Дневник”.
От увеличения брой на къщите и дюкяните съдим, че се е увеличил и броят на населението в града и както говорят нашите разказвачи, този брой през втората половина на 19 в. ще да е бил към 2500 – 3000 души.
С бързото си търговско и икономическо развитие Бургас явно заплашвал по-нататъшния напредък на Анхиало (Поморие), който град до тогава е бил не само околийски център на този край, но единственото най-оживено търговско пристанище за външна търговия по този край. Според фон Броняр, той броял по това време 700 семейства или около 3-4 хиляди жители и следователно по-голям от Бургас. Поради страхът от засенчването му от Бургас, явна завист и съперничество се появили между античния град с вековна слава и бързо въздигащия се нов град Бургас.
Враждата и съперничеството между двата града особено се изострили, когато турците от Бургас повдигнали въпроса за преместването на околийския център от Поморие в Бургас, където турският елемент бил преобладаващ.
Пашите и бейовете в Цариград, които имали имоти и чифлици около Бургас се застъпили пред властите и спора се разрешил в полза на Бургас и той бил издигнат в каймакамски център на Бургаската кааза (околия). И за отличие от другите едноименни села и градове като Люле Бургас, Кулели Бургас, Кум Бургас и други, нашият град докато добие популярност между външния свят, се наричал известно време едновременно и с двете имена – Ахело-Бургас, което означавало Бургас при Анхиало, както и цялата околия се наричала Ахело-Бургаска кааза.
Кога точно Бургас е въздигнат в околийски център не може положително да се каже въз основа на данните с които до сега разполагаме. Фон Броняр от 1786 г. бележи в „Дневника” си, че от Бургас зависели всички крайморски селища от Агатопол (Ахтопол) до Гьозике (Обзор). Но каква е била тая зависимост, административна, съдебна, търговска, юридическа, не пояснява. При това той говори изрично само за крайбрежни селища, но не и за вътрешни, с които имал обаче търговски връзки.
От свидетелството на руския полковник Енехолм разбираме, че в негово време (1828 г.) Бургас зависел от аянина на Айтос, От историята знаем, че аяните в турско време са били почетни лица, посочвани от народа, за да го бранят от произвола на разни длъжностни лица и неотговорни фактори, като таксилдари (бирници), бейове, джандари и др. Щом аянинът не е бил административно лице, то и зависимостта на Бургас от Айтос не е била административна. При тия противоречиви сведения не може да се твърди, че Бургас до 1828 г. е бил околийски център.
За първи път се споменава идването на каймакамин в Бургас по повод едно оплакване на местните християнски общини от произволите и безчинствата на заселените в нашия край черкези между годините 1852-1857, а именно в селата Дюлево (Айваджик), Горно Езерово (Мугрес), Черни връх (Каратепе) и Отманли (сега изчезнало). Както се знае черкезите са били едно диво кавказко племе, което се занимавало само с грабежи и убийства и затова те били пропъдени от русите между тия години. Като мохамедани турското правителство ги приело и настанило тук-там между български села, обзавело ги добре с намерение да ги направи мирни и заседнали граждани. Но и у нас обаче те си продължили старите си занятия: грабежи, убийства и безчинства. И до днес от по-стари хора се помнят ужасите, които са вършели черкезите спрямо мирното християнско население. По повод именно на тия оплаквания на селяни и граждани до властта, по спомените на Костадин Попов, Сава х. Дечев, Христо Димитров и др. от Цариград бил изпратен за каймакамин (околийски началник) в Бургас някой си Хамди ефенди, татарин по народност, който добре говорил руски, със задача да усмири черкезите и да въдвори ред и мир в нашия край. На Хамди ефенди било дадено право да си подбере сам честни и доверени хора за стража. Спомените за него са, че той бил строг и справедлив като администратор и честен като човек. Това най-добре ще видим в отношенията му към гръко-българската черковна разпра, която по това време е била в разгара си в Бургас и в която взимал страната на българите срещу козните и клеветите на фанариотските агенти и гръцки владици от съседните крайморски градове.
Когато Сава х. Дечев е дошъл за пръв път в Бургас през 1862 г. той бил наклеветен от фанариотите като „опасен” българин и викан в Анхиало на разпит, където е било околийското управление. Но след като той се установил за постоянно в Бургас с брата си през 1864 г. и заедно с Димитър Бракалов застанали начело на черковната борба, той често ни говори, че имал постоянно свиждане с новия каймакамин Хамди ефенди, който говорил много добре руски. Името на същия каймакамин се споменава и в книгата на Ст. Шивачев за поп Георги Джелебов, когато последният е бил викан на разпит в Бургас по повод донесението на гръцките владици от Созопол, Анхиало и Несебър, че развива бунтовническа и противодържавна дейност.
Разпитът на поп Георги знаем че е бил през 1867 г. Дали тогава наскоро Хамди бей е бил назначен за каймакамин с първа задача да усмири черкезите около Бургас или няколко години по-рано – не може да се каже. Но в никой случай не по-рано от 1862 г., когато Анхиало още е бил околийски център. Няма да бъдем много далеч от истината, ако приемем, че Бургас е въздигнат в околийски център по средата между 1862 и 1867 г. или към 1865 или 1866 година.
Ето така малкото рибарско колибарско селище лека-полека се превърнало най-първо на пазарно място за примитивна натурална размяна, за да задоволи стопанските нужди на рибарското съсловие и околното местно население,
Но когато в турската държава настъпват социално-икономически промени и паричната система измества натуралната размяна, тогава именно, след така създадените благоприятни условия, Бургас започнал да се издига като истински пазарен център и важен търговски порт на нашето крайбрежие. От тогава той започна да добива градски вид.
Но Бургас не би могъл да стане нито такъв пазарен център, нито търговски пристанищен град, ако не беше кръстопътното му положение и ако не бе пред него „прекрасният Бургаски залив”, както го нарича фон Броняр, който му открива широк път за външния свят и ако нямаше зад себе си южнобългарските плодородни полета и съседните гористи планини, както и другите природни богатства като солници, каменовъглени мини, развито лозарство, минерални, топли и студени морски бани.
Но освен тия фактори за търговското му и стопанско развитие, Бургас не би станал важен занаятчийски и индустриален център, както го виждаме днес, ако в него не бе нахлуло работно, трудолюбиво и предприемчиво население, предимно българско, което освен ролята, която е изиграло и играе като производствен фактор, но му и предаде и български народностен лик.
Всички данни говорят, че Бургас при новата власт ще се развива с много по-голямо темпо не само като търговски и индустриален център, но и в културно, благоустройствено, здравословно и курортно отношение. И няма да бъде далеч денят, когато нашия град, благодарение грижите на ГНС ще стане изходен пункт за бъдещата българска ривиера, каквато има всички изгледи да стане прекрасното южно българско крайбрежие на нашето Черно море.
