В редица статии във вестник „Народен фар” от 1947 до 1950 г. Георги поп Аянов публикува откъси от подготвената за печат своя книга „Миналото на Бургас”. Тази книга така и не е издадена. В нея Георги поп Аянов, използвайки писмени свидетелства на стари граждани на Бургас, исторически документи и факти, описва увлекателно историята на Бургас от възникването на селището в средата на 17 век до превръщането му в околийски център в средата на 19 век. Предполагам, че книгата ще бъде интересна на приятелите на burgas1, затова ще ви предложим откъси от нея.
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 1)
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 2)
Миналото на Бургас от Георги поп Аянов (част 4)
Кварталите на Бургас
I. Предградие "Пясъци".
Днешният Бургас не е античен град. И по минало, и по настояще той е нов град. Възникнал преди 2-3 века като малко рибарско селище, той започна бързо да се издига едвам след Освободителната война, за да го видим днес първостепенен порт и благоустроен град, с модерна канализация, която според новия 5-годишен стопански план ще обхване и най-крайните квартали с луксозна минерална и балканска вода и отлична електрификация, която бързо се подобрява.
Ако и да няма дълговековна история зад себе си, неговото археологическо и историческо значение е твърде голямо, поради обстоятелството, че той лежи в една област на нашето черноморско крайбрежие, в която от хиляди години преди и след новата ера са се кръстосвали и напластявали най-разнообразни култури, като трако-микенска, гръко-римска, българо-византийска, турска и други, следи от които се срещат на всяка крачка до чертата на града, както и в по-близката и по-далечна негова покрайнина.
В следващите редове си поставяме за цел да дадем няколко историко-археологически бележки за новото бургаско предградие "Пясъци", което се простира непосредствено до града югозападно и в което се включват Индустриалният квартал, "Акациите" и "Бежанското поселение". Макар това предградие да е ново по население, по мястото което заема, има многовековно историческо минало, особено местността „Сладките кладенци”, до северния край на бежанското поселение. Така е известна тая местност и в археологическата наука, откогато бяха открити тук преди 35-40 години случайно при копане и разораване на съседните зеленчукови градини и при строежа на фабрични постройки, някои паметници, надписи, монети и други археологически материали от най-различни времена и разнообразни културни епохи.
От случайно откритите до сега многобройни находки от антична гръцка керамика, стари монети, сечени в Аполония и някои гръцки надписи, както и от откритите напоследък находки при пробните разкопки при „Сладките кладенци”, се убеждаваме, че тук безспорно е съществувало в миналото старо гръцко селище.
Но освен това от миналото и сега притежаваме, макар и малко на брой, керамични предмети, като части от делви, гърнета и други глинени предмети, тежести и др. от новокаменния период (неолита), всички грубо изработени и твърде подобни на тия, които се откриха преди 20 години при копане канала на Атанасовото езеро и за които още тогава се изказа мнение в печата, че са от наколни жилища край това езеро. Можем, следователно и за нашите находки при „Сладките кладенци” да предположим, че са от наколни надводни жилища, каквито може да е имало над Ваякьойското езеро, щом са идентични с първите. Няма съмнение, че тия наколни жилища ще да са на траките, които са обитавали отпреди хиляди години тия наши земи. По тия находки, които не са случайно попаднали тук, и открити чрез копане, можем да съдим, че до нашия град преди хиляди години е кипял предисторически живот и тогавашните обитатели на това място, траките, са създали към средата на първото хилядолетие преди нашата ера самобитна тракийска култура, сходна на Критско-Микенската край Бяло море и на скитската в Южна Русия.
Още по-трайни и по-многобройни следи намираме в нашето предградие от античната гръцка култура.
Когато през 1911 г. една научна експедиция от няколко професори от нашия университет, историци и археолози, като Гавраил Кацаров, Васил Златарски и други, посетили „Сладките кладенци”, те останали очудени от многобройните керамични находки, главно фрагменти от най-разнообразни глинени съдове и други паметници от антично гръцко и римско време, които видели тук при разкопаване зеленчуковите градини около тия кладенци. Още тогава в "Известия" на Българското археологическо дружество (I стр. 226) се лансира мнението, че при „Сладките кладенци” до Бургас ще да е имало старо гръцко селище от времето на гръцката колонизация по тия наши брегове.
И наистина ние не бихме могли да си обясним нахождението на толкова много керамични материали, повечето от външен произход и художествена изработка, освен да са донесени тук по търговски път. Но това не би могло да се допусне, ако този бряг би бил пуст необитаем и ако не би имало тук старо гръцко селище, макар и малко.
Това мнение още повече се затвърди, след като проф. Кацаров публикува на немски в годишника на Виенския археологически институт намереният тук през 1911 г. античен гръцки каменен надпис с релеф от III столетие преди н.е., находящ се сега в народния музей (инв. № 4928). Надписът има размери: височина 0,27 м., широчина 0,365 м., и дебелина 0,07 м.
Над надписа, значителна част от който е повредена, има на гладко поле релеф, представляващ войник, опрян на възвишение и държащ в дясната си ръка копие, а лявата опряна на овален щит. На главата му личи шлем и десният крак вдигнат на малко възвишение.
В надписа се говори, че тук е бил изпратен от аполонийците като заложник синът на тракийския цар Котис (383-359) Рескопурис, който след излежаване на заложничеството си останал тук да живее по своя воля, уважаван от жителите на града, поради някакви негови заслуги. Навярно тия заслуги се изброяват в повредената част от надписа.
Проф. Кацаров, коментирайки надписа, изказва мнението, че при „Сладките кладенци” ще да е имало старо гръцко селище. Навярно то ще да е било малка гръцка търговска фактория, чрез която заселените тук колонисти са поддържали търговски връзки със съседните тракийски племена, които са населявали това крайбрежие, като нипсеи, скирмияни, мелинофаги и др.
През лятото на същата 1911 г. при „Сладките кладенци” са намерени 69 автономни бронзови монети, произходящи от Аполония (Созопол). Всички монети са от един и същ тип. На лицето личи глава на Аполона обърната на дясно. Тая колективна находка иде да потвърди предположението, че при Бургас е съществувало, до скоро неизвестно старо гръцко селище, още преди нашата ера.
Поради създадения научен интерес към това историческо място от откритите тук паметници и археологически материали, учители по история от тукашните гимназии често са правили излети до „Сладките кладенци” и са прибирали случайно открити находки и предавали в градския ни музей.
При едно посещение на директора на Народния археологически музей Н. Мавродинов в града ни през 1946 г., по негово желание направихме оглед на мястото около „Сладките кладенци” и тогава пак намерихме и прибрахме в музея доста керамични фрагменти от най-разнообразни глинени предмети.
Но освен тия случайно намерени предмети, такива се откриха и от пробните разкопки, които се извършиха на няколко места в зеленчуковите градини от градския ни музей със средствата на ГНС, под ръководството на уредника на музея Ив. Гълъбов. Така се издаде цяла сбирка от археологически находки от „Сладките кладенци” в нашия музей.
Освен 3-4 напълно запазени амфори и множество други такива малко или повече фрагментирани, в тая сбирка притежаваме части от кани, блюда, чашки, гърнета, части от теракоти, лекити, килкси, части от глинени и стъклени лакромарии, обикновено оцветени зеленикаво и части от най-разнообразни глинени съдинки, дръжки от такива и др., едни от които са служили за украшения, а други за детски играчки. Но докато първопосочените са със сивочерен цвят и груба изработка и недобре изпечена глина, явно от местен произход, гръцки или тракийски, то последните са художествено изработени от чиста, пресяна глина, добре изпечена и покрити с черен фирнис, върху който се забелязват следи от съществуваща орнаментика върху тях, бяла или червена. Чернофирнисовата покривка върху тия съдинки ясно говори, че те са импортирани отвън, главно от малоазийския град Милет, откъдето се знае, че са дошли основателите на Аполония. Това последно обстоятелство за лишен път ни убеждава, не само че тук е имало старо гръцко селище или фактория, но и че то е поддържало търговски връзки с външния свят, Гърция и Мала Азия. Чуждестранните търговци срещу донесените тук фабрични произведения, предимно глинени изделия, изнасяли от нашите брегове храни, кожи, дървен материал и други суровини, от които имали особена нужда.
Това, което трябва особено да подчертаем е обстоятелството, че тая антична керамика, която намираме при „Сладките кладенци”, е напълно идентична с керамиката, която се намира напоследък с разкопките, които се извършват от три години насам, при античния некропол край древна Аполония (Созопол) от Народния археологически музей и която се датира, според намерените там монети, сечени в Аполония и надгробни плочи, от края на V, IV, дори до III в. преди нашата ера. От това следва да заключим, че и нашите находки при „Сладките кладенци” и следователно и нашето селище тук, могат положително да се датират от същите векове преди нашата ера.
От държането тук като заложник на аполонийци тракийски княз Рескопурис, сина на цар Котис и намирането на колективната находка от аполонийски монети ни навеждат на заключението, че селището при „Сладките кладенци”, в нашето предградие „Пясъци” е било в известна политическа и икономическа зависимост и в търговски връзки с Аполония. А това обстоятелство ни навежда на второ заключение, че то ще да е било заселено от аполонийци, като тяхна фактория.
Това наше заключение ние можем да подкрепим със свидетелството на древния гръцки историк Страбон, живял преди и след нашата ера, който пише, че аполонийците през епохата на най-големия разцвет на своята колония, към V в. преди нашата ера, са основали по нашето черноморско крайбрежие, от Одесос (Варна) до Тинияда (Инеяда), 7-8 по-малки колонии, които Страбон нарича „градове на аполонийците”, от които на нас до сега са ни известни само Анхиало и Инеяда, която е на турския бряг, южно от Ахтопол.
След горното изложение, имаме основание да допуснем, че един от тия „градове на аполонийците” ще да е било и селището при „Сладките кладенци”.
Не по-малко са следите и от римска култура в нашето предградие. Според Пейтингеровата карта (Tebula Peutingeriana) и други стари извори, по римския път Анхиало – Дебелт (Deultum) и Анхиало – Созопол (Apolonia), на около 20 мили от тия градове, близо по средата на пътя, се намирала станцията Пудизо (Statio Pudizo), чието местоположение е точно означено. Но който познава характера на терена, през който минавали тия пътища от Анхиало за Дебелт и Аполония, не може да не се съгласи с нас, че тая станция не може другаде да се търси, освен при „Сладките кладенци” до Бургас, в нашето предградие, било, че те се намират почти по средата на тия градове, било поради близостта им до морето и най- после поради обстоятелството, че в тая обширна безводна местност, само тук пътниците по сухо и по море биха могли да намерят вода за пиене.
В поменатата Пейтингерова карта се споменава още, че от станция Пудизо се отделял пряк път през Странджа за Перинтос (Perinthos), стария византийски град Хераклея, сега село Ерегли на Мраморно море, западно от Силиврия. Следи от този стар римски път са открити на много места в Странджа, които местното население нарича „калдаръмът”. Подробности могат да се видят в моята книга „Малко Търново” и пр. Като съдим по посоката на пътя от юг на север, ще се съгласим, че станция Пудизо ще да е била именно при нашите „Сладките кладенци” до Бургас. Първата и най-близка следа от този път ние виждаме в изчезналия сега римски мост при Пода, средновековния порос, при вливане на мандренското блато в морето. И сега, по думите на стари рибари, дълбоко в канала личат следите от основите на моста от двете страни на канала, над който сега е построен, по време преди балканската война, днешният железобетонен мост. По този стар мост е минавал и пътя от Анхиало за Аполония, който по-горе споменахме.
Следи от римска култура в нашето предградие намираме и в римския мост над канала, чрез който се изтича водата от Ваякьойското езеро в морето. В миналото изтичането на водата в морето е ставало чрез по-широк оток, както се изтича водата сега на Гебедженското езеро при Варна в морето. Впоследствие този оток е бил стеснен чрез насипи и върху най-тясната част е бил построен римския мост.
Днес от този мост са останали двете средни колони, които стърчат в канала, едната откъм десния бряг около метър и половина над водата, а другата откъм левия бряг – само около 20-30 см. Дължината на тия колони са около 4 м., а широчината им около 2,5 м. От страничните колони напълно запазена е тая на десния бряг, а на левия е разрушена и материала е взет за укрепване на канала, когато последния е бил наново стесняван чрез насип. По тези останки заключаваме, че мостът е бил триотворен.
Откъм десния бряг на моста е запазена напълно каменната настилка на римския път, на около десетина метра, точно срещу фабриката на Гугучков. По-нататък настилката е била разрушена, когато е строена фабриката, чийто основи са поставени върху пътя. Откъм левия бряг на моста настилката от пътя не личи, което ще си обясним или че е засипана с нов насип при укрепване и стесняване на канала, или че материала е употребен за укрепване на брега.
Малцина граждани знаят за съществуването на такъв римски мост в чертата на нашия град. От стари рибари и от Цончо Гугучков научих, че сводообразната част на моста е била запазена до 1896 г. и по моста до тогава е минавало цялото движение на коли, хора и добитък за града от югозападните околии на бившата Бургаска област: Средецка, М. Търновска и Царевска.
След разрушението на сводовете е бил построен върху запазените колони временно дървен мост, който е бил използван до 1904 г., когато е бил построен нов дървен мост, по-наизток от него, по посока към морето, на мястото на който мост към 1924 г. е построен днешният железобетонен мост, по който върви павираният път за „Пясъците”.
По този мост е минавал пътят, който по-горе поменахме от Анхиало за Дебелт, като е продължавал на югозапад през Средец и Факия за Одрин (Адрианопол). При Кайбилар, сега с. Странджа, се отделяло разклонение от него през Странджа планина и край византийската крепост Ески Полос и с. Петра е минавал край Лозенград, Бунар Хисар, Виза и при Чорлу се съединявал с главния римски военен път (Via Militaris), който е съединявал Белград - София – Цариград (Singidinum – Serdica – Constantinopole). По този път е минал от Бургас за Одрин отредът на руския генерал Будберг, а също така и дипломатическата мисия на Фонтана, която придружавала руската войска през първата Руско-турска война (1828 г.)
През нашия мост е минавал и пътя от Анхиало за Созопол. Най-после през същия мост е минавал и старият римски път, наричан Понтийски (Черноморски), който съединявал устието на Дунава с Цариград (Константинопол). През войната от 1828 г. един малък руски военен отряд се движил по този път към Цариград.
Този крайморски път бил използван в обратна посока, като естествен път, преди римляните да му поставят каменна настилка, според Херодота и от Персийския цар Дарий в похода му срещу скитите в южна Русия в III в. преди н. е.
Съществуването на този мост край Бургас е още едно доказателство, че тук в нашето предградие ще търсим станцията Пудизо.
При станцията Пудизо е намерена мраморна плоча с надпис: F. C. D., който Шкорпил тълкувал: Flavia Colonia Deultum. Но този надпис може да се чете и: F(ines) C(olonia) D(eultum), което значи: край(граница) на колонията Дебелт. Значението на станцията Пудизо се дължало на това, че тя единствена в тая безводна местност е снабдявала пътниците и моряците с вода от „Сладките кладенци”, от които и Бургас допреди 40 години взимаше вода за пиене.
От един латински каменен надпис, сега запазен в градския ни музей и намерен в с. Каракютук (Пънчево), Средецка околия, се говори, че император Антонин Пий (133-161 г.) заповядал да се построят за защита на провинция Тракия крепости (бурги – Бургас), с гарнизонни застави. Тая грижа била възложена на императорския заместник (легат) Гай Юлий Комод Орфестиян. Съобщава се още в надписа, че били построени крепости и по границата на колония Дебелт. Надписът е от 155 г. от нашата ера. Споменаваните кули в надписа били наблюдателници с малки гарнизони, които имали за задача да пазят границата на империята от варварските нападения, които започнали от II и III в. от н. е. или да държат в покорство местното тракийско население.
Ако допуснем, че намереният при станцията Пудизо латински надпис F. C. D. трябва да се чете „край на провинция Деултум”, ще трябва да приемем, че на това важно кръстопътно и гранично място ще да е имало подобна кула или бург(burges), който е дал името на нашия град Бургас.
Една друга находка, която също ни говори за следи от римска култура в нашия град е интересната бронзова статуйка, намерена при разкопаване на един канал край черквата „Успение Богородично” през 1911 г. Висока 0,125 м., тя представлявала гладиатор или варварски войник. Войникът изглежда бос, облечен с ризница и с кожена покривка на краката. В дясната си ръка държи малък кожен щит, заострен на долния край, а в лявата ръка – дървен кривак, опрян на рамото му. Главата му, която е била изгубена, е била намерена впоследствие отделно и прикрепена към тялото посредством две пластинки. Сега статуйката се намира в Народния музей.
Въоръжението както го описахме по-горе, не изглежда да е на римски войник, а по-скоро на варварин. Така наричали римляните спомагателните войски, рекрутирани от покорените местни траки.
Изобщо това старо гръко-римско селище, колкото и да е било малко, можем да считаме като далечен предшественик на днешния Бургас, който е добил името си навярно от някоя съседна римска кула бургос (burges) по границата на провинцията Деултум (Дебелт).
В по-ново турско време през нашето предградие е минавал единственият водопровод, по който е докарвана сладка вода в Бургас, преди новото водоснабдяване на града ни с балканска и минерална вода. Следи от този водопровод са открити по цялото югоизточно крайбрежие на Ваякьойското езеро с посока към „Сладките кладенци” и нататък през ловната градина, старата кланица, мостът над ж. п. линия, фондовите здания и Стеревата градина за към района на източната гара и новата митница, където са били съборените отдавна турски джамии. Едната от тях,” Калъч Али паша джамъси” е била дето е сега игрището за тенис, а другата – „Чилесиз Зааде Мустафа ефенди джамиене” е била където е сега входа на пристанището. По всичко изглежда, че водата е докарвана за нуждите на тия джамии. Съборените джамии – първата, след Освободителната война, а втората през време на Балканската война – не са били по-стари от 100-150 години, затова и водопровода няма да е по-стар от толкова години.
Интересно е да отбележим, че на няколко места по продължение на водопровода се забелязват два успоредни водопровода, от което следва да заключим, че всяка една от джамиите си е имала свой отделен водопровод, което идва да подскаже, че джамиите не са строени едновременно и при това те са строени със средствата на отделни благодетели. Стари турци и българи от Бургас помнят засъхналите чешми при тия джамии.
От донесените в музея ни кюнци от здраво изпечена глина виждаме, че те не са били по-дълги от 40 см., но интересна е спойката между тях, която е характерна за всички турски водопроводи. Тя се състои от кълчища, вар, гипс и дървено масло, твърде ефикасно за целта, поради своята трайност.
Няма да бъде безинтересно да кажем няколко думи и за каптажа на тия води. Посоката и на двата водопровода е към Карабаир. Щом обаче достигнат до завоя, дето се делят пътищата за Мугрес (Г. Езерово) и Средец, следите се губят. Положително е, че водата за единия водопровод е идвала от извора „Капчето”, чиято вода днес е взета (от три малки изворчета) за чешмата край шосето за Средец при Дяковия чифлик. По думите на градския инженер по водоснабдяването, Мундров и на старши монтьора при ГНС при докарване на водата от трите изворчета при „Капчето”, там бил открит стар каптаж, правен навярно по-рано при докарване на водата за едната джамия.
Стари бургаски граждани – лозари, които са имали някога лозя по Карабаир твърдят, че вода за Бургас е вземана и от няколкото изворчета, разположени по пътя за с. Г. Езерово (Мугрес), сега вече пресъхнали, след изсичане на гората по този хълм. Такива изворчета имало на Шарап дере и Мугрес дере. При обиколката ми тия дни по тия долчини, при Шарап дере намерих захвърлени два кюнци близо до пресъхналия извор край това дере до лозето на Христо Вълканов. Този извор се е славил с най-хубавата си вода, от която взимали за пиене всички съседни лозари. Поменатият стар лозар Христо Вълканов помни от думите на баща си, който се поминал на 103 години, че вода за градската джамия е вземана от Шарап дере и Мугрес дере.
В заключение ще кажем, че на това малко историческо място в нашето предградие са открити доста археологически материали, една част от които е прибрана в градския музей, но навярно много още такива лежат дълбоко зарити в земята. За нашия Черноморски край можем да кажем, че е един от най-богатите краища в България в археологическо отношение, поради обстоятелството, че тук са се напластявали старини от всички епохи на историческото минало.
Проучването на откритите материали и паметници е задача на младата българска археологическа наука. Всички тия материали представляват голям научен и исторически интерес за разрешаване на много още спорни исторически проблеми, интересуващи не само родната, но и общоевропейската наука.
Нека се надяваме, че при съдействието и грижите на ГНС, които са в духа на общата културна политика на ОФ правителство, всички тия скрити още в земята паметници и археологически материали ще бъдат един ден открити и прибрани в градския музей, който в недалечно бъдеще обещава да бъде истинско съкровище на историческото минало на нашия красив черноморски край и гордост на прекрасния ни град Бургас.
II. Село Атанасово.
1. Възникване на селото.
Село Атанасово е разположено на около два километра северно от чертите на Бургас и на два километра западно от морския бряг. Между селото и морето се простират Атанасовските солници, създадени в едноименното солено езеро.
В последно време това село е включено в чертите на Бургас и представлява най-новото негово предградие, което в бъдеще ще споделя политическия, стопански и културен живот на града. Като така не е безинтересно да кажем няколко бележки за историческото минало на това бургаско предградие, които ще бъдат един принос към историята на нашия град.
Селото е възникнало най-първо във владението на Халил паша, който е имал имения и по южния бряг на Бургаския залив. Това негово владение по северния бряг на залива се простирало на север от Бургас до Минералните бани и до селата Ветрен и Ходжамар, сега Рудник. Точните граници на това обширно владение намираме посочени в един крепостен акт за продажба и покупка на недвижим имот, издаден от бургаския окръжен съд през 1893 г. по дело №342, въз основа на подобен турски документ, издаден в Цариград, където била извършена продажбата на имота. От този крепостен акт виждаме, че границите на Халилпашовото владение са били шенозно дърво при гьола на старото село, Саръкаяляр, Куртуюг, Казан дере, Кесме таш, Петмез дере, Кунарджи бунар, чешмата при Хасанпашовата къшла, Куш бунар, Копчом дере, Анхиалския път и дерето на Ходжа Юмер (Ходжамар)
Като се изброяват тия граници в акта, в заключение се казва, че тая земя е от принадлежностите на Халилпашовия чифлик при с. Атанасово. Ясно е, следователно, че с. Атанасово е възникнало в границите на тая обширна чифлишка земя.
След освободителната война (1878 г.) наследниците на Халил паша, Махмуд Желаладин, Дамат паша и сестра му Айше Сдъка Халилпашова, чрез пълномощника им Иван С. Йовчев от Бургас са продали цялата чифлишка земя в поменатите граници на селото Атанасово. В крепостния акт са изброени дванадесет души, пълномощници, които вземали земята на свое име при условие да я разпределят в последствие между всички селяни. Поради броят на пълномощниците купувачи, закупената земя започнали да наричат „Оникилици”. Трима души от пълномощниците отишли в Цариград да занесат лично на наследниците стойността на закупената земя – „цял препълнен калпак турски лири” – по думите на дядо Димитър Пенчев, на 75 г., живущ в селото.
Още преди цялостната продажба на Халилпашовия чифлик, около Атанасово се създали няколко по-малки чифлици, някои от наета земя, други от закупена земя, като чифлика на арменеца Гарабед, на Яньо чорбаджи, наследен впоследствие от зет му Димитриос Харалабос, на Теохар Кулюоглу, на мюфтията Али ефенди, откупен после от Димитър Пенчев и Диню Динев, които си го поделили. Но най-стар от тия чифлици бил този на Кула Осман, чиято земя е била към местността „Герена”, където са овчарските къшли, наследен после от син му Неджил ага, а след това от Панайот Добрев и Кузман Абаджиев.
От направените проучвания се установява, че селото преди да се установи по днешното си място, се е местило на няколко пъти, но все във владението на Халил паша.
По-рано, преди 150-200 години то е било, според летописната книга на училището и спомените на стари хора, на 6 – 7 км по-насевер в местността „Герена”, където бил чифликът на Кула Осман. Там и до днес личат очертанията на селските дворове.
Дядо Тодор Какума помни къде е бил селският дюкян и кладенецът – герен бунар – от който селото се снабдявало с вода. Чифликчията тук имал своя вятърна мелница, тук са били постройките на чифлика. Край селото е минавал пътят за Поморие, наричан Тузлу йолу (соления път), по който минавали търговци от вътрешността на страната за купуване сол от Поморие. По пространството, което заемали селските дворове съдим, че селото не ще да е било повече от 50-60 къщи, със сламени покриви. Около къщите са правени изкопи, които още личат, за да се запазват навярно от наводнение при поройни дъждове. Селото ще да е било чифлигарско, щом е възникнало в чифлишката земя на Кула Осман. У старото население на днешното село са запазени спомени за Кула Осман, че е вършил големи обири и убийства на минаващи търговци за Поморие по Тузлу-йолу. Други спомени говорят, че той със свои агенти в Бургас е привличал в чифлика си външни търговци на храни и добитък, уж да им продава стока и там ги обирал и убивал.
Като съдим по спомените на най-старите хора в днешното село, като дядо Янчо Трифонов 87 г., дядо Димитър Пенчев 75 г., дядо Иван Пенчев 67 г., както и летописната книга на училището, водена от някогашния учител в селото Ив. Василев, сега пенсионер, в която още по-стари хора, отдавна покойници са писали, се убеждаваме, че селото при „Герена”, чието име не се помни, е просъществувало до първата руско-турска война (1828 – 1830 г.). Бягащи черкези и татари пред победоносния марш на войските на ген. Дибич са го запалили и разорили. Според други спомени, то е било напуснато от жителите му, поради върлуване на чумата по това време. Избягалото население след като минала опасността, се изселило по-наюг към града за по-голяма безопасност, на около един километър от сегашното село по посока на днешните гробища, където са сега селските тухларници.
По запазени спомени, за строежа на това село са пренасяни строителни материали от напуснатото село при „Герена”. Като по-ново селище следите от него повече личат и спомените за него са по-живи. Гробищата му са били източно от селото. Когато се прокарвало шосето за Поморие през 1912 г. работници разкопали голям брой от тия гробове. До селото е имало манастирче „Св. Атанас” с чудотворна икона, която според легендата при опасност прехвръквала в манастира „Св. Георги” при Поморие за да не бъде осквернена от поганците.
За нас е важно да подчертаем факта, че щом разкопаните гробища са били християнски и при селото е имало манастирче, следва да приемем, че то е било българско село.
2. Име на селото.
Относно името на селото съществуват три мнения. Според едното мнение, селото е получило името си от манастирчето „Св. Атанас” до старото село при тухларниците, чийто светия е бил патрон на това село. Това мнение ни се вижда несъстоятелно, защото не са запазени никакви спомени как се е наричало изчезналото село и второ, дали изобщо то, като чифлигарско село, е имало някакво име. От поселищните проучвания знаем, че няма почти случай наше селище да вземе име на някой светия.
Според друго едно мнение, което четем в летописната книга на училището, селото е преименовано на името на някой си българин Атанас, който е бил кехая на многобройните стада в чифлика на Халил паша и който със своя природен ум, упорит труд, умения и организаторски дарби е успял да се издигне между другите работници в чифлика. С тия си качества той обърнал вниманието на пашата, спечелил неговото доверие и благоволение и наедно с това добил влияние и популярност пред другите работници.
Трябва да поясним, че първите заселници чифлигари, за труда си в чифлика получавали освен храни и малка надница, но и след известни прослужени години чифликсайбията давал по няколко декари земя безплатно, която те обработвали през свободното си време за своя сметка. Когато след време припечелвали по някоя пара с голям труд и пословична пестеливост, те закупували и собствена земя и по този начин лека полека са освобождавали от пълната икономическа зависимост на чифликсайбията и от безимотни чифлигари, каквито били първоначално, ставали собственици или мюлклии. По този път са минавали всички чифлигарски села в миналото, не само в България, но и в другите поробени български земи, докато да се освободят от икономическото робство. По тоя път е минало и нашето село Атанасово, докато се превърне на село със свободни селяни, със собствена земя.
Навярно и този Атанас кехая, който се ползвал, както поменахме, с доверието на пашата, е имал възможността по-рано да си закупи собствена земя и с влиянието си и социално положение да добие популярност между своите съселяни и да се издигне един вид като представител, кьойбашия на българите в чифлика.
Като имаме предвид, че турците след завоеванието на България не само че не са давали български имена на нови селища, но и са преименували всички заварени селища на турски, трудно можем да си обясним това изключение с даване българско име на новото селище, освен с изключителното влияние на този интересен българин, който с положителните си качества и голяма популярност, въпреки турските традиции, е наложил своето име на новото селище.
Когато някой от съседните на чифлика села е запитвал работниците от чифлика от къде са, те вместо да отговорят, че са от чифлика на Халил паша, казвали, че са от селището на Атанас кехая. И така лека полека името на Атанас кехая станало собствено име на село Атанасово.
Явява се сега въпросът: кой е този Атанас кехая, дали е от първите поселници от старото село или от наскоро придошлите нови преселници от разтуреното село Атанасова махала на отсрещния бряг на залива. И едното и другото предположение е вероятно, но по-вероятно изглежда второто. Трудно може да се допусне, поради близостта на селищата и възникването им във владението на един и същ собственик, че и в двете е имало по един такъв бележит българин с име Атанас. Напротив, еднаквостта на имената им ни навежда на мисълта, че и двете селища носят името на една и съща личност. Това предположение е оправдано и от хронологическо гледище.
Като приехме, че възникването на ново Атанасово е започнало по време на Кримската война (1854 г.), а Атанасова махала е било разтурено преди освободителната война (1878 г.), следва да приемем, че преселването на атанасмахаленци в ново Атанасово ще да е било по средата между двете войни или с други думи само 10 – 15 години след първите преселници, а може би и едновременно, защото, ако първите заселници са били прогонени от воюващите съюзници срещу Русия, същото можем да допуснем и за атанасмахленци, тъй като съседната на Атанасова махала скеля – Ченгене скеля – е служила през тая война за военна база на същите съюзници.
Разсъжденията, които направихме за дарбите на Атанас кехая, който оставил името си на ново Атанасово, можем да направим и за другия Атанас в Атанасова махала, който, благодарение на същите качества и способности ще да е спечелил доверието на Халил паша, за да организира българите работници – въглищари в това свое владение в отделно селище – махала и да позволи то да носи неговото име – Атанасова махала.
Трудно е обаче да се допусне, че в двете съседни владения на Халил паша са се явили двама бележити едноименици, които са дали имената на две едноименни селища – Атанасова махала. Ако за двете едноименни селища ние имаме достатъчно исторически данни от официални документи, каквито са Тапу сенети и крепостният акт от Бургаския окръжен съд от 1893 год., то за съществуването на двама подобни едноименници такива данни нямаме, освен за създателя на Атанасова махала, което селище изрично се споменава с такова име в Тапу сенети.
Следователно, по е основателно да приемем, че и двете селища носят името на една и съща личност. Не е толкова важно, че този Атанас по-рано е бил въглищар, а после в новото селище станал кехая на пашовите стада. Важното е, че той не със своето богатство и знатен произход, а като обикновен работник със своя труд и дарование, с организаторските си способности и предприемчивост успял да спечели уважението и обичта на съселяните си работници и с популярността си да остави името не само на изчезналото селище, но и на ново Атанасово. Като така не трябва в бъдеще да се допусне преименование на това селище, сега предградие на града, тъй като то заслужено може да носи името на този бележит българин, израсъл от недрата народа.
В заключение ще кажем, че ако старото село при Атанасово се явява предшественик на новото село по отношение населението му, то Атанасова махала ще бъде предшественик по отношение името на Атанасово, защото тая махала е по-рано възникнала като селище от Атанасово.
3. Заселване на новото село.
Селото при тухларниците е просъществувало само няколко десетки години до Кримската война (1854-1856), когато населението му е било прогонено от воюващите тогава с Русия съюзници: французи, италианци и англичани, за да направят от селото лагер на войските. Прогонените българи били приютени от управителя (назърин) на Халилпашовия чифлик, чийто постройки били там, където е сега разположено селото. В празното място, северозападно от селската черква, още личат основите на чифлишките постройки и при малко копане се открива и околната стена на шадравана пред тия постройки. Управителят на чифлика ги е взел под свое покровителство, защото имал нужда от тях, като работници. Така се поставило началото на новото заселване на днешното село Атанасово, преди още да се създадат по-сетнешните малки чифлици, които по-рано посочихме.
При копане основите на новите къщи в селото, селяни разказват, че са попадали на стари зидове и каменни блокове, например в двора на Димитър Пенчев, от което съдим, че някога тук ще да е имало старо селище от незапомнено време, което може да се определи само след систематични разкопки и проучвания.
По спомени от дядо Енчо Трифонов, както той е запомнил от разказите на баба Горчовица и баба Кънчовица, отдавна покойнички, бащите или по-точно дедите им, сегашните старци са дошли от селото при тухларницата, като аргати в чифлика на Халил паша. Тия именно българи ще смятаме като първи заселници и основатели на новото село Атанасово, а старото село при тухларниците – като предшественик на новото село.
Въз основа на един официален турски документ – Тапу сенени, във владението на Халил паша по южния бряг на залива са възникнали две нови селища, а именно черкезкото село Османли в местността „Отманли” и българското село Атанас махле (Атанасово) в местността „Карагьозлер”, в землището на днешното ново село Маринка. Българите от Атанасова махала често страдали от безчинствата и золумите на черкезите от Османли, които не признавали мирен труд за преживяване, а се занимавали изключително с грабеж на храни, добитък и жени от съседните български села, а особено от близката Атанасова махала. Най-жив е споменът, че открадването на една мома от българското село е станала главна причина за изселването на българите оттам.
Но независимо от върлуването на черкезите, една причина за по-бързото изселване на селото може да са били воюващите съюзници с Русия, които имали за своя морска база съседното на Атанасова махала пристанище Ченгене скеля, където се намирала съюзната флота, войниците от която са направили селото свой лагер, както и направили със старото село при Тухларниците.
Според спомени от живи още хора, черкезите от Османли през Освободителната война избягали към Цариград, а българите от Атанасова махала – едни дошли в Бургас, а други намерили работа в чифлика на Халил паша при Атанасово. Спомените за преселение на българи от Атанасова махала в ново Атанасово ни се виждат твърде вероятни, защото за Халил паша е било много лесно и твърд изгодно да прехвърли работниците си от едното владение по южния бряг на залива в другото – на северния бряг, където нуждата от работна ръка е била много по-голяма. В огромното стопанство, каквото представлявал чифлика на пашата, имало обширна работна земя за всякакъв вид житни култури, широка мера и пасища за всякакъв добитък и подводни места за ливади и зеленчукови градини. По думите на дядо Димитър Пенчев, земята се обработвала с повече от 30 орала, теглени от по два чифта волове, чифгар или дортлеме, както казвали по турски. А освен това в чифлика имало 4 – 5 хиляди овце, около 500 – 600 коне хергеле и толкова глави едър добитък.
За цялата стопанска дейност е имало нужда едновременно и от орачи и колари, от коняри и говедари, от овчари, от косачи и разни други общи работници, както и за личната прислуга на пашата, чийто летни чардаци за почивка се намирали към северния край на чифлика, около минералните бани, където е днес така наречената „Разорана могила”.
Като така твърде достоверни ни се виждат спомените, че Халил паша, за да спаси българите от безчинствата на черкезите, или от безпокойствата на съюзните войски от Ченгене скеля, ги е взимал под свое покровителство, като ги използвал като работници в по-голямото си владение при Атанасово. За тия заселници можем да кажем, че представляват вторият пласт от населението в новото село, независимо дали са дошли едновременно или по-късно няколко години от първите заселници.
По-късно почнали да идват пак като работници в чифлика преселници от други краища на страната. Бащата на братя Пенчеви, Пенчо Пенчев, дошъл като двадесет и две годишен работник от старозагорското село Рахне махале. От Старозагорско били също дядо Руси Кънев, дядо Вълчо и др. Дядо Гено бил от Чирпанско, от където бил и дядо Енчо Трифонов. Но имало преселници и от котленско – Жеравна, Градец и другаде. Тая категория преселници са идвали тук през различни времена и независимо един от друг, за да търсят работна земя и по-сносен живот. За тях можем да кажем, че те представляват третият пласт от населението в новото село.
След последните войни и въстания в Тракия и Македония, тук били настанени и оземлени десетки бежански семейства от тия покрайнини. И днес броят на населението в това село е около 250 семейства.
4. Черковно-училищно дело.
В просветно и народностно отношение Атанасово се е развивало под духовното и културно влияние на Бургас. Макар Бургас преди и по време на освобождението да е бил малък град, обаче в него имало вече буден български елемент, който стоял начело на ожесточената борба с фанариотското духовенство. За черноморския край, особено за селата от Хасекията, Бургас е бил единственият духовен център, който е давал тон и насока на църковната борба.
Самото духовно и национално възраждане на Бургас е започнало през 60-те години на 19 век, когато е било открито първото българско училище в 1865 г. от даскал Петко, после поп Петко от Атанасово. Като униятски възпитаник, той не бил гледан добре от населението и затова не се задържал повече време. Особен подем в духовното възраждане на Бургас е настъпил, когато тук е дошъл за свещеник афоресаният от созополския гръцки владика Неофит поп Георги Стоянов Джелебов от с. Звездец, малкотърновско. Дошъл е по покана на бургаските първенци по онова време, като Димитър Бракалов, Сава х. Дечев, Стефан х. Жечков, Иван х. Димитров, Яни Русалиев, Койчо Райнов и др., които стояли начело на духовната борба и то в един такъв момент, когато най-много се чувствала нуждата от един такъв пламенен родолюбец и смел и просветен водител в тая борба, какъвто е бил п. Георги Джелебов.
Поп Георги застанал начело на новото църковно-училищно настоятелство, организирано от него и още в първото заседание на настоятелството било взето решение да се намерят средства чрез подписка и пожертвования за откриване на българско училище и черква, като за тая цел той сам отстъпил собствената си къща в Бургас, на мястото, дето днес се издига величествената катедрала „Св. Св. Кирил и Методи”. След известно приспособление църквата и училището били вече готови за служене в тях и през 1869 г. била извършена първата църковна служба на църковно-славянски език от п. Георги.
Същата година било открито наново и българското училище, като за учител бил условен Боян (Стилиян) Керемидчиев от Ямбол, а за свещеник бил поканен поп Димитър от Карнобат. Борческият характер на поп Георги и безграничната му омраза към фанариотското духовенство, от грабежите на което кански пищял народа, не му давали мира да се задоволи с едно обикновено свещенослужение и затова той решил да се отдаде на апостолска служба за духовно и политическо освобождение на своите братя. Защото п Георги се явил на историческата сцена в един момент, когато църковната борба е била в своя разгар, но и идеята за политическа свобода беше доста назряла. Но той, макар да е бил съучастник и на тая идея, смятал, че духовното ни освобождение трябва да предшества политическото.
Затова щом се заговорило че е предстоящо издаването на султански ферман за учредяване на българска екзархия, п. Георги излиза по селата и то не само в Бургаска околия, но и във всички южни околии на бившата Бургаска област, да събира подписи и печати за прочутите махзяри (прошения) до султана, с които се искаше открито отцепването на българите от патриаршията. Голямата заслуга на п. Георги не се състои само в живото му участие в църковната борба, но и в грижата му да открива български църкви и училища, да настанява учители и свещеници във всички села, повече от 300, които той можал да споходи в своята обиколка.
Ако ние се спряхме малко повече върху апостолската дейност на този бележит родолюбец и пламенен борец за народна свобода и независимост, то е затова, защото п. Георги Стоянов не бил възрожденец само за Бургас, но и за всички села, близки и далечни около Бургас и защото пробуждането на нашето село Атанасово е станало непосредствено под влиянието на пламенните негови проповеди и честите му посещения в него. Като съседно село на града, Атанасово не е могло да остане безучастно към разпалените национални борби, които са водели гражданите в съседния град за своето духовно освобождение.
В новооткритото училище в Бургас с учителя Б. Керемидчиев били записани първата година само15-20 ученика и то повечето момчета от съседните села: Атанасово, Лъджа, Рудник и др. От града имало само три абаджийски чирачета. През българското училище в Бургас са минали първите борци за духовна и политическа свобода и народна просвета в селата. Най-ревностни приемници на тая идея в Атанасово са били заселниците, които са дошли тук преди освобождението от по-будните центрове на Балкана, като Котел, Градец, Жеравна, както и тия от старозагорско и чирпанско и др., в чийто родни места пробуждането на българите беше започнало много по-рано. За тия заселници идеята за скъсване с Патриаршията и за откриване на българска черква и училище била напълно назряла и за това те със жадност възприемат пламенните слова на п. Георги. Бедното и малко село обаче не е имало възможност на първо време да задоволи напълно тия нужди. За това временно било открито килийно училище, за което послужила една плетена с пръти постройка при североизточния ъгъл на днешната черква и измазана отвътре с глинена кал. За чинове на училището служили дъски, приковани на колчета, забити в земята.
Живите съвременници, дядо Димитър Пенчев и дядо Динко Стоянов от селото, ученици в килийното училище, ни разказват, че те след като учили 1-2 години в него училище, после продължили да учат и в новото килийно училище, което било открито според тях и според летописната книга на училището през 1885 г. Като учител в килийното училище, поменатите старци са запомнили дядо Миле Брадата, но много преди него и друг, чието име не се помни.Наричали го така, защото имал дълга брада, което правило силно впечатление на децата и давало повод за закачки. От кога е открито килийното училище не се помни, но щом даскал Миле е остарял в него, и преди него имало и друг учител, ще трябва да допуснем, че то ще да е било открито наскоро след откриване на училището в Бургас (1869 г.) или най-късно след издаването на фермана за учредяването на екзархията (1870 г.).Разбира се, че килийното училище с мизерната си обстановка не е могло да задоволи нарасналите просветни нужди на порасналото село. Затова виждаме, че непосредствено след освобождението се замисля да се построи ново училище и черквата. Поради липса на средства, обяснява ни дядо Димитър Пенчев, строежа на черквата и училището, макар да бе започнал по-рано, но той едвам се довърши на етапи между 1885-1888 г. Това се потвърждава и от летописната книга. Фактът, че селяните наричаха училището от 1885 г. „новото”училище, говори, че преди него е имало по-старо училище, а то е именно килийното.
Първи учители в новото училище били Жеко Карагеоргиев и Георги Кацаров, които навярно ще да са учителствали до 1895 г., от когато в летописната книга са започнали да записват редовно имената на по-новите учители. След тая година за учители идват Васил Каратодоров (1895-1900 г.), Райна Василева (1900-1901 г.), Георги Бързицов, Никола Гюров и др. по-нови, които са известни.
Като свещеници в новата църква се помнят: п. Максим и п. Коларов от Бургас. Всъщност те са били градски свещеници, но са обслужвали и селото.
