В памет на Героя

Събудих се с чувство на дълбока скръб! Може би защото е част от мен, но това което се е случило на този ден преди 139 години всеки път ме кара да изпадам в подобно състояние. В главата ми се въртеше само как да стигна по-бързо до града и да видя какво са подготвили за честването. Приготвих се и тръгнах.
Слязох на спирката на гарата с надеждата да намеря отворен цветарски магазин. Забързах по главната улица и се заоглеждах. Времето беше прекрасно-спокойно и слънчево. И въпреки, че минаваше 10 часа си беше мразовито, а улиците бяха доста пусти. По нищо не личеше, че днес някой се беше сетил какъв точно ден е. Това ме натъжи още повече! След известно лутане успях да намеря цветарница, която да работи. На табелката за работно време пишеше: „почивен ден – неделя”, но през прозореца и цветята натрупани по него, видях вътре да стои млада жена(съобразително и доходоносно-хората днес ще си купят цвете). Влязох и се заоглеждах-любимите ми гербери не присъстваха сред предлаганите цветя и затова избрах хризантеми. След няколко минути реших, че има и други, за които човек се сеща само в определени дни от годината и реших да взема и три розички, които най-вероятно ако не бъдат продадени след края на този ден щяха да отидат на боклука. Искаше ми се въпреки повяхващата си красота да украсят бюстовете на великите българи, поне за малко! Приключих и се запътих към Морската градина, където щеше да се състои цялата „церемония”. На входа бяха поставени знамена-знак, че нещо ще се случва! В долния край под паметника бяха строени военни, а в горния бяха паркирани микробусчета с техника и инструменти. Запътих се към кръглия фонтан, като първо минах и оставих до всеки един от трите паметника по една от розите. Остана само Той! Около него разни хора се суетяха и поставяха техника, правеха проби на звука, а служителите на реда подозрително оглеждаха всеки един от минувачите. И въпреки ранния час за неделя останах изненадана, че паметникът беше покрит с цветя! Извадих фотоапарата и направих няколко снимки, до моментът в който една от гореспоменатите служителки не ме погледна с изпитващ и пренебрежителен поглед! Прибрах камерата и реших да се поразходя.
Тръгнах към терасата на Казиното, а по пътя един възрастен човек ме погледна и ме поздрави. Отговорих поглеждайки в очите му! А там видях радост от това, че млад човек като мен беше станал толкова рано в неделя и беше отишъл не на кафе с приятели, а пред паметника за да покаже благодарност и уважение! 10:30 минаваше, а на уреченото място хората не се множаха особено бързо. Оглеждайки новодошлите и минаващите ми направи впечатление, че повечето бяха пенсионери. Поседнах на пейка срещу паметника и просто наблюдавах. Сърцето ми беше свито, а очите пълни с тъга и сълзи! Не можех да проумея как беше възможно на хората толкова да не им пука! Седях и слушах великото стихотворение на Христо Ботев написано по повод смъртта Му и превърнато в песен от В. Новак. Седях и мислех за всичко, което се случва в съвремието ни и как то почти по нищо не отстъпва на онова толкова отдавна изминало (и колкото и да не ми се иска да го казвам) забравено време! С какво сме по-различни сега? И днес продължаваме да сме бедни, и днес сме измъчвани от тези, които ни „покровителстват” с тази разлика, че сега ние сами си ги избираме, и днес продължаваме да сме дискриминирани и унижавани, но вече в нашата собствена държава! Седях и мислех върху всичко това и едвам сдържах сълзите си! И изведнъж към мен се приближи млад мъж, мършав, прилично облечен, който ме заговори. Не можех да повярвам на това, което се случва! Аз бях отишла там водена от тъга и уважение да отдам почит на един велик човек, а той беше излязъл „на лов”! Как беше възможно! Наистина ли сме стигнали толкова ниско, че да си търсим запознанства по най-изтъркания начин на подобен род събития! За щастие бях спасена от позната, с която изчаках започването на честването.
Духовият оркестър се строи и засвири, военните пристигнаха в изряден строй и двама от тях застанаха от двете страни на паметника. След няколко минути се появи странно рошав тип с папка и в костюм. Той застана до единия от микрофоните и зачете от папката си. Не помня нищо, от прочетеното. Емоциите се блъскаха в мен и бяха завладели съзнанието ми! При всяко покачване на тона в гласа на четящия или всяка по-силна дума от словото му, погледът ми се замъгляваше и единственото, което си мислех беше: „къде са тези идеали, къде е тази борбеност, къде е желанието за живот”. Утехата ми е, че все някога ще се намери човек или няколко като Него и всичко ще се промени. След 10-тина минути се появиха свещеници да отслужат панихида в Негова памет. След още десетина минути рошавият се върна, почете още малко и започна да изброява имена на хора, партии и организации дошли да оставят цветя на паметника. Всичко изглеждаше толкова пошло! Сякаш цялата организация беше направена, не толкова за паметта Му, а за това някакви уж важни хора да се покажат! За минути пиедесталът се обсипа с цветя и венци. Когато дойде ред на редовите граждани да оставят цветята си, аз бавно се приближих и внимателно оставих символичния букет, който така трудно намерих. Погледнах в изваяните очи и въпреки, че са направени от студен и безжизнен материал, там сякаш въпреки всичко се виждаше решителност и жертвоготовност. Запечатах този образ за пореден път в съзнанието си и се отдалечих.
Огледах се наоколо и гледката наистина беше тъжна! Около 50 човека, от които по-голямата част възрастни хора! Подрастващи нямаше! Нима този човек беше толкова маловажен за тях! Децата, които се срещаха бяха във възрастовата граница между 4 и 10 години и повечето бяха доведени покрай разходката на хубавото време от родителите си. Но това беше по-малката изненада. Нещото, от което останах наистина изумена беше фактът, че децата от така наречените малцинства бяха два до три пъти повече! Всички до едно носеха цветя и трикольори и в очите им се виждаше повече уважение, от колкото може човек да си представи!
След едноминутно мълчание и коленичене, цялата шумотевица приключи! Оркестърът прибра инструментите си, военните се разпуснаха, техниците разкачиха кабелите и хората се разотидоха! И Той отново остана сам! Отрупан с цветя, с няколко възхваляващи думи … и потънал в тишина! А през главата ми пробяга мисъл: „Ами ако дойде ден, в който този паметник ще остане пуст, обрасъл в бурени и забравен! Нима хората вече масово са погълнати от битовизъм и проблеми и забравят за хората като Него?! Нима е възможно да станем толкова жалки!” Но после се сетих за себе си и начинът, по който аз гледам на тази Светла личност, спомних си, че макар и да е много малка, част от Неговата кръв тече и в моите вени, а чрез мен и във вените на синът ми и че никога няма да позволя на собствената ми плът и кръв да бъде забравена! И докато родословието ми го има, ще има поне един човек, който ще Му носи цветя, ще напомня за Него, ще говори за делата Му и ще крещи името Му за да вдъхва сила и вяра в хората!
И ако все пак някой е останал в недоумение от драсканиците ми-нека се обърне да погледне в календара датата 19.02., да отвори учебник по история или да се порови в интернет и да прочете за Него-Васил Левски, Апостолът на Свободата!