Най-добрата идея за да стигнеш от Бургас до Абакан е да хванеш самолета от летище Бургас до московското летище Домодедово, от където има директен полет до летище Абакан всеки петък. Редовните целогодишни полети от Бургас до Русия се изпълняват от авиокомпанията S7. Самолетите за Москва са винаги пълни и винаги само с руснаци, които вероятно имат имоти по нашето южно черноморие. Повечето от тях прекарват двата часа и половина на полета в щракане по клавиатурите на лаптопите си, прелистване на страниците на електронните си книги или цъкане по сензорните дисплеи на таблетите си. Домодедово е най-големия хъб на S7, така че след кацането там през илюминаторите човек може да види още много от зелените самолети на авиокомпанията. Летището се намира на 42 километра южно от центъра на Москва и е най-натовареното в Русия. През 2011та там са обслужени около 25 милиона пътника, което го прави и 12тото най-голямо летище в Европа. За последната година ръстът на обслужените пътници тук е бил 15,5% или третия най-висок сред първите 20 летища на континента след Ататюрк в Истанбул и другото голямо московско летище - Шереметиево. Летището има 2 писти. Единственият пътнически терминал на Домодедово е разделен на две части - за международни и за вътрешни полети и изглежда доста модерно. Организиран е удобно, ясно и просто. Ако човек разбира поне малко английски или руски няма как да се загуби или обърка. Ако летиш от Бургас за Абакан имаш около 4 часа на Домодедово за да пообиколиш, да излезеш и да разгледаш пейзажа около летището и дори след това да седнеш да изядеш парче пица и да изпиеш чаша наливна руска бира на втория етаж, където са разположени множество ресторанти и места за чакащите пътници. Макар че голямата стъклена сграда на Терминал 1 на летището е модерна и хубава все пак малките детайли около нея ти напомнят, че не се намираш в най-богатата и подредена страна в света. Напомнят ти че все пак си в Русия. Строителството на разширението на летището е започнало през 2011-та и сега изкопаните дупки около сградите и строителните площадки са заградени от грозни ламаринени прегради, които отделят и паркингите за автомобили и автобуси наоколо. Станцията на единствената железопътна връзка с центъра на Москва също изглежда неприветлива и неудобна. Тя се намира над земята под нещо като навес и всъщност е една студена и ветровита открита ЖП спирка. Табелата за разписанието на Аероекспресът, който превозва пътниците е също ламаринена и няма къде човек да види точно колко време остава до заминаването на следващия влак или колко има до пристигането на този от града. Въпреки това станцията е заобиколена с автомати за билети, които до центъра на Москва са на цена 320 рубли (около 15 лева) и автомати за проверка на абонаментните карти. Капацитетът на влака е достатъчно голям, така че след пристигането му на станцията на летището от него се изсипва една безкрайна многолюдна колона от хора, която сякаш никога няма да свърши. Тази човешка върволица се промъква по сто-метровата некрасива асфалтова пътека която води към централния вход на летището за да премине по-скоро кратката, но съвсем сериозна проверка през скенерите на влизане в самата сграда на летище Домодедово.
Вътрешният полет от Москва до Абакан се изпълнява също от авиокомпанията S7 и продължава около 5 часа. Летището на Абакан прилича на .... Абаканският аеропорт може да бъде сравнен примерно с железопътната гара в Карнобат. Пътниците се придвижват пеша от самолета до грозната сграда и влизат да си чакат багажа през съвсем обикновена пластмасова врата с табела над нея "Изход към града". Чакането на куфарите се проточва докато старият ЗИЛ произведен по комунистическо време извозва в каросерията си багажа и го изсипва през нещо като прозорец в стената върху скромната единствена лента в помещението с размери 10 на 15 метра. От тук до изхода на летището ти трябват още 20тина крачки за да преминеш през малко по-просторната зала с двете гишета за чек ин, където те атакуват 10тина таксиметрови шофьори с настойчиви предложения за превоз, и излизаш на паркинга на летище Абакан. От тук до центъра на града са 5 километра.
Абакан се намира на около 5000 километра от Бургас, по средата на Азия, близо до руската граница с Монголия, в южната част на Сибир. Населението на града е 160 000 души, но градската агломерация с разположените наоколо градчета и селца обединява около 320 000 човешки същества. Градът е разположен на брега на река Енисей и съвсем близо до него започва един от най-големите изкуствени водоеми в света - Красноярския язовир. Той е дълъг повече от 380 километра и завършва с огромна язовирна стена и електроцентрала с мощност 6 гигавата, което е три пъти повече от мощността на АЕЦ Козлодуй. Абакан е столица. Градът е административен център на руската република Хакасия с население половин милион души. Абакан е единствения по-голям град в републиката. Най-близкият значим руски град до Абакан е Красноярск, който има население от около един милион и се намира само на 500 километра на север по магистралата М54. Съвсем наблизо до Абакан са градовете Черногорск и Минусинск, които административно са отделени от Абакан но разстоянието до тях, което е по 10тина километра реално ги прави нещо като квартали. И двата града са с население около 70 000 души.
Първата среща на всеки новопристигнал с Абакан естествено е по улиците на града. Железопътната линия минава по средата на Абакан и го разделя на две почти равни части. Северно от жп релсите е по-новата част на града. Там се намира централната пешеходна зона както и повечето административни, културни и търговски сгради. Жилищните зони, в тази част, разположени около центъра на града, изглеждат като по-мизерен вариант на нашите комунистически панелни комплекси. Осем-етажни жилищни блокове обграждат малки разкаляни подобия на градинки, заобиколени от подобия на паркинги от разбит асфалт и големи локви. Улиците са в същия стил - с много дупки и много събрана вода. Тротоарите много често или изобщо липсват или са толкова неуспешно реализирани, че е по-добре да вървиш по платното отколкото да газиш във вода и кал. Неприветлива, сива и мръсна картина. Между много от блоковете има някакви полуразрушени остатъци от детски площадки с разпадащи се люлки и въртележки и заградени игрища за хокей. Често подобията на градинки между блоковете са леко издигнати над нивото на улиците и по стърчащите отдушници и триъгълни входове човек може да предположи, че това е някакво подземие. От надписите "Укрытие" по фасадите на блоковете със стрелки до тях лесно можеш да си представиш, че това всъщност са подземни скривалища някога предназначени да спасяват населението при атака от империалистическото зло. Навсякъде наоколо са нахвърляни противни, ръждясали ламаринени гаражи в стил Меден Рудник. Можеш да ги видиш на купчинки от 5-6 сред блоковете или на големи редици по границите на жилищните кварталчета. Не знам дали факта, че по време на дългите зими тук всичко се покрива със сняг и лед и температурата месеци наред не се вдига над -20 градуса, може да бъде някакво оправдание за неприятния вид на града през ранната пролет. Целият този сив и грозен пейзаж дава лоша посока в началото на отношенията между един чужденец и град Абакан. Все пак във всичко това няма никакъв елемент на изненада. Много добре знаеш че се намираш в Русия, дълбоко в азиатския континент, по средата на нищото, на хиляди километри далеч от районите на света, които са общоизвестни като благоденстващи и които движат човешката цивилизация напред.
Първата изненада с Абакан идва на първото кръстовище, което се налага да пресечеш. Ако идваш от България няма как да не забележиш веднага как автомобилите спират в момента в който зеления им светофар започне да мига. Няма как да не ти направи впечатление как шофьорите изчакват спокойно жълтия и червения сигнал за да тръгнат отново едва когато зеленото пак свети. Страхливия и питащ, типично български поглед-молба, който отправяш към колите на улицата застанал на бордюра на тротоара при първата срещната пешеходна пътека е посрещнат с усмивка от водачите. Автомобилите неизменно спират на 5-6 метра преди пътната маркировка и търпеливо изчакват да преминеш на отсрещната страна. Улиците на Абакан са натоварени. Трафикът е доста сериозен за град с такива мащаби, но изнервени ситуации, отнемания на предимство, минавания на червено или спирания по средата на платното с включени аварийни светлини просто няма. Хората карат и пешеходстват съвсем възпитано и според правилата. Не само правилата за движение по пътищата, но и човешките правила за толерантност, разбиране и учтивост. След като си пресякъл 10 улици и си изчакал 5-6 зелени светофара вече знаеш. Как е възможно културата на пътя тук на края на света да бъде на 1000 светлинни години от тази в собствената ти европейска страна?
Абаканците карат колите си и явно карат много. Цените на горивата са толкова ниски, че автомобилният транспорт е евтин избор за придвижване. Литър А98 тук струва 28 рубли, което е около 1,4 лева. Движението е интензивно, но задръствания трудно можеш да видиш. Всички малко по-главни улици са широки по две или три ленти в едната посока и паркирали по платното коли липсват. Изобщо Абаканските улици са големи, а сградите от двете им страни са далеч от пътното платно и създават усещане за широко пространство. Такситата също масово се използват тук. В Абакан таксиметровите автомобили нямат ясно означение. Някой от тях имат типичната табела на покривите си, но това съвсем не е задължително. Цветовете на колите също могат да бъдат произволни. Правилото по-скоро е, че автомобил с висока антена е такси. Трудно можеш да разбереш как се определя цената на услугата. Таксиметрови апарати няма, а крайната сума винаги е закръглена - 50 рубли, 100 рубли или 150. За разстояние между 2 и 10 километра почти винаги на въпроса "сколко?" водачите отговарят "100 рубли", което се равнява на 5 лева. Повечето от колите са с десен волан. Тук се внасят употребявани автомобили от Япония. По-близо е от варианта за внасяне на коли от Европа. В Абакан през зимните месеци често можеш да видиш вечер запалени автомобили без шофьор в тях. Колите имат опция за дистанционно палене и собствениците им я използват периодично в студените нощи, което е жизнено необходимо когато навън е -40 градуса. Градският транспорт на Абакан е също толкова мизерен и неприветлив както и вида на жилищните квартали. Малките микробусчета, които са основното обществено превозно средство, явно отдавна са изживели не само младостта, но зрелите си работни години. Те са облепени с грозни хартиени табели с информация за маршрута и цената. Билетчето струва 14 рубли (70 стотинки) и се купуват от кондуктор вътре в превозното средство. Спирките са с различен вид и на много места дизайна им е в съответствие с мясотото, на което се намират. Спирката до най-голямата църква в града - Спасо-Преображенский собор е с ясноразпознаваем църковен купол. Всъщност в Абакан има и тролеи, които изглеждат също толкова стари и грозни както микробусчетата. По всички по-големи улици градският транспорт върви на често и с много различни номера по хартиените табели. Явно маршрутите са много. По спирките и в автобусчетата има доста хора. Масовият транспорт е наистина масов.
Центъра на Абакан е по-подреден и привлекателен. Улиците, тротоарите, градинките и сградите изглеждат добре. Има няколко по-големи паркчета, които са поддържани и хубави. Пешеходната зона, която в България бихме наричали "главната" представлява улица с две отделни платна за двете посоки на движение на автомобилите, и 4-5 метра широка пешеходна алея между тях с пейки и градинки по края. Тя пресича целия град от запад на изток паралелно на железопътната линия. В центъра на града има доста на брой внушителни и красиви сгради. Напълно нормално. Абакан е Столица. Тук можеш да видиш големите и хубави административни сгради на всички видове руски министерства, няколко концертни и театрални зали, университети и институти. Изглежда сякаш културният и образователен живот в Абакан е доста интензивен. В града има три театъра. Улиците са пълни с млади и усмихнати хора. За човек от България е малко странно в началото да среща толкова голям брой хора с азиатски черти. Монголоидно изглеждащите са горе долу толкова на брой колкото и европеидните. Също толкова усмихнати и красиви. Интересното е че почти винаги азиатските хора се движат по улиците само с азиатски и обратно. Естествено това не е желязно правило и нито по улиците, нито в заведенията, магазините или градския транспорт се усеща някакво по-специално отношение на едните към другите. Няма как да не ти направи впечатление, че всички хора тук изглеждат страхотно. Не можеш да срещнеш някой малко по-пълен човек. Сякаш всички в Абакан спортуват ежедневно и поддържат страхотна форма и това съвсем не е преувеличено. Всеки е чувал за прословутата красота на жените в Русия. Е и в това няма нищо преувеличено. В Абакан много бързо разбираш, че българската гордост с красивите ни жени е малко неуместна. Тук ако решиш да се обръщаш след всяка страхотна красавица, с която се разминаваш на улицата съвсем няма да можеш да вървиш нормално. Все пак въпреки статистиките за населението Абаканн създава усещане за град чувствително по-малък от Бургас, както по площ така и по брой жители. Улиците в центъра на града се изпълват с хора в слънчевите дни но такива тълпи от народ както по Александровска при хубаво време тук не можеш да видиш. За да стигнеш до пешеходната зона са ти необходими не повече от 20 минути от която и да е крайна точка на Абакан. Имената на улиците тук не са променяни след края на комунизма. Един от големите булеварди се казва "Советская" а главната пешеходна улица е "Ленина". На площада пред сградата на Министерския съвет на Хакасия има голяма статуя на Ленин. Странно, но лесно обяснимо е как магазините и заведенията имат съвсем малки витрини и прозорци и в повечето случаи човек трудно може да разбере какво изобщо се крие зад стените на сградата. Все пак тук зимата преминава с температури до -45 градуса и нормално архитектурата е съобразена с опазването на топлината вътре в сградите. Външните стени на жилищните блокове са дебели по един метър. Всички сгради се отопляват от централно парно и радиатори има още като влезеш във входа. Навсякъде температурата вътре в сградите е над 25 градуса независимо колко е голям студа навън. Най-големият търговски център на Абакан представлява три жилищни блока един до друг с магазини на партерния етаж. Тук молове и големи хипермаркети няма. За сметка на това магазини за хранителни стоки от малък и среден размер има буквално на всеки ъгъл. Цените в тях са малко по-високи от тези в България. Ако извървиш пешеходната зона и преминеш през целия град, в края на улицата стигаш до най-големия парк. Той се намира в източния край, там където продължението на града е препречено от вливането на река Абакан в река Енисей. Паркът е с доста голяма площ но има само една широка, главна, неподдържана алея, а по-голямата му част е в стил не много гъста гора. Има няколко мостчета над речните ръкави, като по тях минават освен разхождащите се в парка и колите на тези, които са решили да паркират между дърветата и да си направят пикник. На брега край широката ледена улица, която съвсем скоро би трябвало да се превърне в река, стърчат няколко ламаринени чадъра и съблекални. Явно през лятото тук има малък плаж.
Черногорск се намира северно от Абакан. С маршрутките на градския транспорт до там се стига за 15тина минути. Градът определено не създава впечатление за населено място от мащабите на Ямбол, каквото реално е. Улиците са празни, а от единия му край до другия можеш да стигнеш за 20 минути пеша. Тук също има от типичните жилищни комплекси с блокове и кал между тях. В центъра на града има няколко паметника в чест на жертвите по време на втората световна война. Пътят, който води на изток от Черногорск преминава през няколко ниви, пресича магистралата за Красноярск и след 4-5 километра стига до малкото градче Уст Абакан. Тук жилищни блокове няма. Всички сгради наоколо са само в типичния руски стил - едноетажни, поне 100 години стари, кафяви дървени къщурки с чудни капаци на прозорците боядисани в луди ярки цветове. Небесно синьо, розово, зелено. Тези къщурки всъщност са навсякъде в региона. Около високите блокове на Абакан, на дълги редици в южните квартали на Абакан, както и целия западен Черногорск. И всички явно недокоснати от съвременен зидаро-мазач или бояджия поне от 99 години. Хиляди къщички на Баба Яга с малки дворчета и пушек от комините. Уст Абакан е 15-хилядно руско селце пълно с къщи на кокоши крака. Всичко е реално, не можеш да се събудиш с ощипване. Улиците са пълноводни поточета родени от топящите се лед и сняг. Нито едно човешко същество наоколо. Реката е някъде съвсем близо. Не се вижда дори след като подминеш последната къща, само защото си на едно ниво с нея. Равнина. Могъщият Енисей е окован от половин метър дебел лед по бреговете му. Реката тук тече бавно и се разделя на няколко ръкава. Можеш спокойно да преминеш през дигата и да влезеш в полето, което по някое време на годината, след стопяването на снеговете се превръща в огромен язовир. Сега водата се е отдръпнала и се вижда на стотина метра навътре зад широката ледена ивица. На отсрещния бряг стърчат високи възвишения. Планини има и вляво на отсамния бряг на реката. Съвсем съвсем наблизо и лесно достижими. Ако искаш да разбереш къде наистина се намираш трябва да се качиш на високо. Ако тръгнеш през селото по посока на течението на реката, първото възвишение започва веднага след последната къща. За 5 минути си горе. По баира се виждат следи от автомобилни гуми. Гледката към реката и язовира вероятно не е най-великата на света. Предполагам че има хора за които огромното пространство, което се разкрива пред погледа би било скучно. Скучните точици на къщурките със своите цветни капаци на прозорците се ширят десетки километри на юг и запад. Скучните комини на Абакан се виждат малко преди хоризонта. Ако завъртиш глава на ляво пред теб се разкрива цялата величествена скука на 15 километра вода и лед заобградени от стърчащи над тях високи възвишения и притиснати от най-синьото небе с най-белите пухкави парчета сняг от облаци. Седиш, самотна точка пред грандиозната досада на природата и знаеш, че зад хоризонта, отвъд планините вляво, всичката тази вода се изсипва през ръба в черната бездна на безкрая. Намираш се на края на света.
Да си чужденец в Абакан е вълнуващо. Явно в града рядко се появяват хора, които говорят чужд език и пришълците тук бързо се превръщат в атракция. Всеки втори на улицата, в градския транспорт, в магазините и заведенията се обръща да разгледа внимателно странните същества говорещи на непознат език. Хлапетата с които се разминаваш си шушукат и се смеят високо явно шегувайки се със странните за тях звуци които, издават иностранците. Ако говоренето на руския не ти сред най-силните страни нещата стават още по-забавни. Плахите и неумелите опити да говориш на руски предизвикват добродушните усмивки на всички наоколо. Усмивки, в които няма подигравка, злоба или раздразнение. Всички се радват и вълнуват от присъствието на хора, които не са от Русия. В Абакан никой не знае и една дума на английски. Единственият ти вариант да се оправиш когато не се сещаш за руската дума са жестовете и асоциациите. Много странно изглежда това тотално отричане на английския, но то си има лесно обяснение. Макар че в училищата английски се учи, хората в реалния си живот почти нямат досег с този език. Русия е достатъчно голям пазар, така че всякакъв вид компютърен софтуер, всеки интернет сайт, всяка инструкция за експлоатация на нов телевизор, всичко и навсякъде да е само на руски. Филмите по телевизиите са дублирани на руски. Тук Фейсбук е почти непознат. Имат си подобна руска социална мрежа - VKontakte. Повечето от радиостанциите пускат основно руска музика. Абакан обича чужденците въпреки че трудно общува с тях. Всеки е готов да се усмихне приветливо, да помогне, да те насочи и да обясни. Ако решиш да използваш услугите на някой руски мобилен оператор и влезеш в първия срещнат магазин, в който това се предлага, трябва да знаеш, че предплатените SIM карти както в България се регистрират. Ако не си руски гражданин нещата са сложни. Изобщо не би било чудно обаче ако без много много да се замислят консултантите в магазина или дори случайни клиенти дошли да си платят сметката ти предложат съвсем спонтанно да използваш техните лични документи за регистрация на SIM картата, която си решил да вземеш. Наистина малко шокираща доверчивост. В подобни ситуации попадаш през 5 минути. След почти всеки контакт с хората на Абакан, широката ти усмивка и радостното вълнение са неизбежни. Ако попиташ на улицата как да стигнеш до определено място няма да е никаква изненада ако хората проявят невероятна отзивчивост, отклонят се от собствения си път за да повървят 10тина минути с теб и да те заведат сами до мястото, което търсиш. Ако си някъде далеч от квартирата си и не знаеш как да стигнеш до нея, можеш спокойно да разчиташ, че всеки случаен минувач който попиташ ще ти обясни учтиво и търпеливо как най-бързо и лесно да пропътуваш разстоянието, ще се обади да ти поръча такси и ще ти каже колко точно трябва да платиш на шофьора. Грозният, кален и мръсен Абакан крие толкова доброта, красота и жизнерадост в сърцето си, че от момента в който усетиш същността му е неизбежно да го обикнеш. Абаканците са добри и весели хора, любознателни и с чувство за хумор. Или поне така ти се струва ако имаш само една седмица за да ги опознаеш.
В края на деня, когато последните лъчи на слънцето се процеждат между високите кули на Абакан и по стълбовете за осветление започват да святкат пламъчетата на милиони свещички, централните улици на града се изпълват с необикновено оживление. Хиляди млади хора се разхождат по павираните алеи, смеят се, седят по облегалките на пейките и бордюрите, стоят подпрели рамо на дърветата, разговарят, клекнали отпиват от бутилката с кехлибарено на цвят питие в ръката им. За разлика от големите космополитни градове на изток и запад, с милиони жители от всякакви раси и изповядващи най-различни религии, в столицата на Хакасия хората по улиците не са прозрачни. Ако погледнеш човека, с който се разминаваш виждаш, че и той те забелязва, че не гледа през теб забързан единствено със собствените си мисли. Вървиш и срещаш погледи които ти се чудят, радват ти се или те провокират. Във въздуха се усеща особен аромат. Аромат на кипящ живот, на ентусиазъм и веселие. Встрани от алеята, край няколко спрени коли се е събрала група от 10-15 човека. Те обсъждат нещо оживено. Такива странно-големи групи младежи можеш да видиш по цялата дължина на алеята през няколко метра. Всеки е с бутилка в ръката. Питието е бира. В Абакан се продават сто вида бира със сто различни вкуса, цветове и аромати. Разнообразието е достатъчно за да предложи на всеки възможност за пълна наслада от поне няколко различни вида от тази течност. Бира тук се пие от всички и навсякъде. Пие се в приветливите заведения на самообслужване по главната, където можеш да хапнеш чудни салати и ястия от месо и риба. Десетки видове наливна или бутилирана бира можеш да си поръчаш в приятните нощни барове, пълни с красиви момичета винаги готови да ти обърнат внимание. Бирата се пие и по улиците, градинките и парковете. А хора явно прекалили с алкохола в Абакан просто не можеш да видиш. Може би в абаканската бира има някаква тайна магическа съставка. Вълшебство което прави възприятията ти по-чувствителни за да усещат положителната енергия наоколо. Може би не е бирата, а хакаския въздух наситен с изпарения от водите на Енисей. Може би са лъчите на сибирското слънце. Каквото и да е това вълшебство те кара да усещаш ясно туптящото сърце на града, да го разбираш и да се чувстваш добре. По някакъв странен начин цялото излъчване на Абакан те прави щастлив, свободен и безгрижен. Кара те да се чувстваш на мястото си. На хиляди километри от всички нацепени батки и страшни погледи, от правежните мацки, от фалшивите улични музиканти, които свирят на запис, от автомобилите, които бързат да те сгазят на пешеходните пътеки докато опитваш да пресечеш с уплашен поглед на преследвано диво животно. Далеч от безпричинната злоба, от дребните тарикати, от геройството на уличната наглост. На хиляди километри от дома.
Сега когато седя тук с бутилка българска бира до компютъра, на 5000 километра и на няколко дни далеч от последната ни среща знам съвсем сигурно че усещането за Абакан ми липсва. Липсва ми както ми липсва онова момиче, за което не мога да престана да мисля. Липсва ми необикновеното вълнение, неописуемата вълшебна енергия, чувството на трептяща радост от близостта. Липсва ми зашеметяващото излъчване на неземна красота. Липсва ми усещането че съм специален, че съм обичан и желан. Не знам дали отново някога ще бъда с този Абакан който познавам. Дали някога пак ще бъда заобиколен от спонтанните омагьосващи усмивки и чаровните малки жестове, от свежестта и добротата. Знам че Абакан никога не е бил и никога няма да бъде мой град. Знам че всички негови усмивки са били искрени но родени и способни да съществуват само за момента. Без бъдеще и минало. Знам че нямам достатъчно сили и смелост за да се преборя да бъде различно, а мисълта че не всичко зависи само от мен е просто оправдание.
Галерия с летища и самолети
Галерия от улиците и кварталите на Абакан
Галерия градски транспорт на Абакан
Галерия със снимки от центъра на Абакан
Галерия от Черногорск и Уст Абакан
Бира в Абакан
Още от Абакан
Усть-Абакан
EveryTrail - Find hiking trails in California and beyond
